1888, романи от „съвременната история, съставени от отделни картини, които се заместват по-скоро, отколкото се следват и се развързват



жүктеу 5.45 Mb.
бет1/28
Дата28.04.2016
өлшемі5.45 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   28
: todo
todo -> Книга втора Вместо предговор 4 І. Тайната на братя Илиеви 5
ЖАК

АЛФОНС ДОДЕ

СВЕТОВНИ АВТОРИ

ЗНАМЕНИТИ СЪВРЕМЕННИ РОМАНИ

Редактор
Георги Д. Юруков

София, бул „Фердинанд” №36

1958


Алфонс Доде

(По Рене Думик)

Алфонс Доде (1840 - 1897), роден в Ним, учил се в Лион и отначало учител в една провинциална гимназия, е проникнат едновременно от лъчезарната веселост на провансалския живот и от тъгата на своите първи стъпки в живота. Установил се в Париж, той не забравя своята родна Прованс, чиито събития и люде често се появяват в разказите му; но той се старае особено да рисува парижкия живот с неговите разнообразни изгледи и противоречия. След Историята на едно дете (1868), първата част на който е автобиография, и Тартарен от Тараскон (1869) се появяват: Жак (1876), Фромон Млади и Рислер Стари (1878), Набаб, Крале в изгнание (1879), Нума Руместан (1880), Безсмъртният (1888), романи от „съвременната история”, съставени от отделни картини, които се заместват по-скоро, отколкото се следват и се развързват. Евангелистът (1883) и Сафо (1884) са написани по друг мощен и сбит начин.

Характерното у тоя прекрасен писател е сътрудничеството на въображението, озарено от лъчите на южното слънце, и на чувствителността, които се вълнуват от всички облици, що добива страданието в пожертвувани съществувания. Неговите романи, които отразяват най-бляскавия съвременен живот, откриват същевременно изгледи към печални сиромашки кътища. С някаква мека нежност, която кара да го сравняват с Дикенс, Алфонс Доде е съумял да разкаже съдбата на смирените, на несполучилите, на всички ония, които са жертва на нашия трескав и свръхнажежен живот. Той е наблюдавал много съвременния тип на пропадналия човек, или, както казват, на „несретника”: такива са фалшивият поет Амори д'Аржантон и особено актьорът Делобел. Най-после Алфонс Доде е въплътил в личността на Тартарен южната природа, с нейните лесни възторзи, с нейните самоизмами и постоянен мираж. Така той е създал един станал популярен тип, чието собствено име е станало нарицателно.

В драмата, той е дал една образцова творба на сдържаното изкуство и вълнение: Арлезианката (1872). Освен големите му романи, на Алфонс Доде дължим още малки разкази, всички бляскави по изящност и чувствителност: Писма от моята мелница (1869), Понеделнишки разкази (1873), които скоро станаха класически в повестта.

*

Децата, - и то нещастните деца, - интересуват най-вече автора. С необичайна нежност и любов рисува той тъжните им личица. Никой писател преди него, освен Дикенс, не се е надвесвал с по-голяма симпатия над измъчените им отрано и завинаги души. Никой не е разбрал и предал страшните драми, които смущават страхливите им съществувания. Защото мъките, изпитани в ранни години, помрачават целия живот. И най-щастливият човек не може да забрави печалното си детство.



*****

ЖАК

Преведе от френски

Георги Д. Юруков

СВЕТОВНИ АВТОРИ

ЗНАМЕНИТИ СЪВРЕМЕННИ РОМАНИ

ПЪРВА ЧАСТ

І

МАЙКАТА И ДЕТЕТО

- С „К” накрая, господин ректоре, с „К”! Името се пише и изговаря по английски ... ей-тъй, Жак ... Кръстникът на детето беше англичанин, генерал - майор от индийската войска... лорд Пембок ... Чували сте за него, може би? Един съвършено изтънчен човек и от най-висшата аристокрация, о! но, знаете, господин абате, от най-висшата ... И какъв валсьор! ... Той умря, впрочем, по ужасен начин, в Сингапур, преди няколко години, в един великолепен лов за тигри, който един раджа, негов приятел, устроил в негова чест ... Изглежда, че тия раджи са истински монарси ... Тоя особено е много известен там ... Как ли се казва? ... чакайте ... Боже мой! Името му е на устата ми ... Рана ... Рама ...

- Извинете, госпожо, - прекъсна я ректорът, като се усмихваше неволно на това словоизлияние и непрестанно подскачане от една мисъл на друга ... - А какво ще напишем след Жак?

Облакътен на масата, върху която той преди малко пишеше, с леко наведена глава, почтеният свещеник гледаше с лукав и проницателен поглед младата жена, седнала пред него със своя Жак (с „К”), прав пред нея.

Тя беше изискана госпожа, облечена безукорно, според днешния вкус и годишно време, - беше през декември, 1858; - дори в мекотата на кожите й, в богатството на черното й облекло, в сдържаната особеност на шапката й личеше спокойният разкош на жена, която притежава кола и минава от чистите си килими върху възглавниците на своето купе, без да се излага на просташкото влияние на улицата.

Главата й беше много малка, което прави жените да изглеждат винаги по-високи; красивото й лице, мъхесто като плод, беше подвижно, усмихнато, озарено от простодушни, ясни очи и много бели зъби, които тя постоянно показваше. Тая подвижност на чертите й изглеждаше извънредна, и не зная какво в това весело лице, може би долната устна, леко отпусната от постоянна нужда да говори, може би тясното чело под блестящите спуснати коси, показваше отсъствието на разсъдък, малко ограничен ум, и обясняваше ежеминутните скоби, отваряни в разговорите на тая красива жена, както ония японски кошнички с определен размер, приспособени да се турят една в друга така, че последната да остава винаги празна.

Колкото до детето, представете си едно момченце на седем - осем години, слабичко, израснало много бързо, облечено по английски, както го изискваше К-то на неговото име Жак, обуто в къси чорапи, с моряшка шапка на главата и наметнато с шал. Облеклото му може би подхождаше на възрастта му, но като че беше в разногласие с дългата му снага и доста дебелия му вече врат. Неговите мускулести и измръзнали прасци, в своя несръчен устрем на необуздан растеж, се показваха от всяка страна извън неговото смешно облекло. Те затрудняваха и него самия. Несръчен, боязлив, с наведени очи, той плъзваше от време на време отчаян поглед към голите си крака, сякаш проклинаше в душата си лорд Пембок и цялата индийска войска, които бяха причината да бъде той така облечен.

По външност той приличаше на майка си, но в чертите му имаше нещо по-изящно, по-изтънчено, пълно преображение на лицето на хубава жена в лице на умен мъж. Същият поглед, но по-дълбок, същото чело, но по-широко, същата уста, но стисната в по-сериозно изражение.

Мислите и впечатленията се плъзгаха по лицето на жената, без да оставят нито следа, нито бръчка, с такава бързина, тъй скоро се изгонваха една друга, че сякаш в очите й се четеше постоянно учудването за тяхното бързо изчезване. У детето, напротив, се чувстваше, че мисълта е уседнала, и дори крайно замисленият му вид би безпокоял, ако към това не се присъединяваше известна леност в движенията, някаква изнеженост на цялото това малко същество, разглезените и боязливи движения на момче, възпитано в полите на майка си.

В тая минута, облегнато на нея, с една ръка, пъхната в маншона й, то се вслушваше в думите й, изпълнено с нямо възхищение, и от време на време гледаше свещеника и всичко, което го обкръжаваше, с любопитен, потиснат и боязлив вид.

Той бе обещал да не плаче.

Понякога, обаче, задавена въздишка, като остатък от хлипане, го разтърсваше от краката до главата. Тогава погледът на майка му се спираше върху него и като че казваше: „Знаеш какво ми обеща ...” Детето веднага задушаваше въздишката и сълзите си; но в него се чувстваше дълбока скръб, онова жестоко впечатление за изгнание и изоставяне, което първият пансионерски живот причинява у малките същества, живели дълго в семейното огнище.

Тия сведения за майката и детето, които свещеникът получи в няколко минути, биха задоволили един повърхностен наблюдател; но отец О..., който управляваше повече от двадесет и пет години аристократичното училище на вожирарските иезуити, познаваше много добре хората изобщо и висшето парижко общество с всичките отсенки на езика и държанието му, за да не открие в майката на своя нов ученик, който му водеха, една клиентка от особен род.

Самоувереността, с която тя бе влязла в кабинета му, самоувереност, много очебиеща, за да бъде истинска, начинът на сядянето й, като се облегна назад, младият й, малко пресилен смях, най-вечепотокът от преливащи думи, под който би казал човек, че прикриваше затруднението от една скрита мисъл, всичко това внушаваше недоверие на свещеника. За нещастие в Париж обществените слоеве са тъй размесени, общността на удоволствията, на облеклата, на разходките са теглили толкова тънка и толкова лесно преодолима разграничителна черта между жените на модата от доброто и лошото общество, между една леконравна жена, която се сдържа и една маркиза, която се отпуска, че и най-вещите могат да се излъжат на пръв поглед; ето защо свещеникът разглеждаше така внимателно тази жена.

Несвързаността на разговора разбъркваше особено изследването му. Можеше ли да има време за разузнаване всред тия прищевки, тия обръщания на лицето, тия катерични скачания в клетка! Все пак, неговото мнение, което тя се мъчеше може би да отклони, беше вече наполовина съставено. Затрудненото държание на майката, когато той я попита какво е презимето на Жак, го затвърди окончателно.

Тя се изчерви, смути се, поколеба се за миг.

- Наистина, - каза тя, - извинете ме ... Не съм ви се представила ... Та къде ми е умът?

Като извади от джоба си една мъничка кутийка от слонова кост за визитни картички, ухаеща като кесийка за парфюм, тя взе една картичка, на която беше напечатано с удължени букви това усмихнато и незначително име:



ИДА ДЬО БАРАНСИ

Ректорът се усмихна странно.

- Това е презимето и на детето? - попита той.

Въпросът беше почти дързък. Госпожата го разбра, смути се още повече и скри стеснението си, като придоби необикновено достоен вид:

- Ами ... разбира се, господин ректоре ..., разбира се.

- А! - каза свещеникът важно.

Сега пък той не знаеше как да изрази това, което имаше да каже. Той въртеше картичката между пръстите си с онова леко трептене на устните на човек, който разбира значението и действието на думите, що ще изрече.

Изведнъж той стана, приближи се до един от високите прозорци, които гледаха право към една голяма градина, насадена с хубави дървета и цялата обагрена от червено зимно слънце, после почука леко на стъклото. Един черен силует премина пред прозорците и един млад свещеник се яви почти веднага в кабинета.

- Вземете, добри ми Дофийо, това дете и го разходете малко ... - каза ректорът. - Покажете му нашата църква, цветарниците ... Клетото момченце се отегчава тук ...

Жак помисли, че искаха, под предлог на разходка, да избегнат мъчителното сбогуване на раздяла, и погледът му изрази такова отчаяние и ужас, че добрият свещеник го успокои кротко:

- Не се бой, мой мили Жак ... майка ти няма да си отиде ... ще я намериш пак тук.

Детето се колебаеше още.

- Хайде, мили! ... - каза госпожа дьо Баранси с царствено движение.

То излезе веднага, без да продума, без оплакване, като че животът го беше вече смирил и подготвил за всякакво робство.

Когато той излезе навън, в кабинета настъпи минутно мълчание. Чуваха се стъпките на детето и на другаря му, които се отдалечаваха, скърцайки по затвърделия от студа пясък, пукането на огъня, цвъртенията на врабчетата по клоните, свирене на пиана, гласове, шумът на една пълна къща, всичката глъчка, задушавана от зимата и от затворените прозорци, на един голям пансион в час на учение.

- Това дете изглежда, че ви обича много, госпожо, - каза ректорът, когото прелестта и покорността на Жак бяха трогнали.

- Как да не ме обича? - отговори госпожа дьо Баранси може би много мелодраматично; - клетото дете има само майка си на света!

- А! Вие сте вдовица?

- Уви, да, господин ректоре! ... Мъжът ми умря преди десет години, в същата година на сватбата ни, и при много сложни обстоятелства ... А! господин абате, романистите, които ходят да търсят толкова далече приключенията на своите героини, не подозират, че най-простият живот може понякога да изпълни цели десет романа ... Моят живот е доказателство за това ... Ето: господин граф дьо Баранси принадлежеше, както името му може да ви покаже това, към един от най-богатите родове в Турен ...

Тя попадна зле. Отец О... тъкмо беше родом от Амбоаз и познаваше отлично цялата аристокрация. В същия миг граф дьо Баранси се присъедини, в съмненията и недоверията на неговия ум, към генерал - майор Пембок и раджата от Сингапур. Обаче той не издаде нищо от това и се задоволи да прекъсна леко самозваната графиня.

- Не мислите ли като мене, госпожо, - попита той, - че би било жестоко да отдалечите така рано от вас едно дете, което изглежда да е тъй привързано към вас? То е много малко още. И после, ще бъде ли достатъчно силно, за да понесе скръбта от такава раздяла? ...

- Но вие се мамите, господине, - отговори му тя много простодушно. - Жак е много здраво дете. Той никога не е боледувал. Малко е бледничък, може би, но това се дължи на парижкия въздух, на който не е привикнал.

Отегчен, виждайки че тя не схващаше накъсо изразената му мисъл, свещеникът подвзе, като се изказа по-ясно тоя път:

- Впрочем, за сега, нашите спални са пълни ... учебната година е към края си ... Бяхме дори принудени да върнем нови ученици за идната година ... Ще ви бъда много задължен, ако почакате до тогава. Може би тогава бихме могли да опитаме ... Все пак, не отговарям за нищо.

Тя разбра.

- И тъй, - каза тя, като пребледня, - вие отказвате да приемете моя син? Ще откажете ли също да ми кажете защо?

- Госпожо, - отговори свещеникът, - бих дал всичко на света, само да не ви давам това обяснение, но понеже ме принуждавате, трябва да ви уведомя, че заведението, което управлявам, изисква от семействата, които му поверяват децата си, условия за изключителна нравственост ... В Париж не липсват светски учебни заведения, в които вашият малък Жак ще намери всички необходими грижи; но при нас това е невъзможно. Моля ви настойчиво, - прибави той при едно нейно движение на възмутено възражение, - не ме карайте да се обяснявам повече ... Нямам право да ви разпитвам за нищо, да ви укорявам в нищо ... Съжалявам за мъката, която ви причинявам в тая минута, и строгостта на отказа ми е толкова мъчителна за мен, колкото и за вас.

Докато свещеникът говореше, по лицето на госпожа дьо Баранси преминаха всичките изражения на скръб, презрение и смущение. Отначало тя се бе опитала да се държи твърдо, като бе изправила главата си и бе закрепила добре светската си маска; но благосклонните думи на ректора, падайки върху тая детска душа, я накараха да се залее изведнъж в жалби, в сълзи, в признания, в шумни и безутешни излияния.

О, да, тя беше нещастна! Хората не знаеха всичко, което бе изстрадала вече за това дете ...

Добре, да! клетото дете нямаше баща, нямаше име; но може ли това да бъде причина, за да се счита то виновно за своето нещастие и да се прави отговорно за грешката на своите родители? „Ах, моля ви, господин абате, моля ви! ...”

Като говореше това, увлечена до самозабрава, която би се показала смешна в по-маловажни обстоятелства, тя хвана ръката на епископа, красива свещеническа ръка, бяла, мека, която той се мъчеше да освободи не без известно смущение.

- Успокойте се, любезна госпожо ..., - казваше той, уплашен от тия излияния и сълзи, защото тя плачеше като дете, хлипаше, задушаваше се, с наивната несдържаност на една простичка душа. Клетият човек си мислеше:

„Какво ще правя, Боже мой, ако й стане зле?”

Но думите, с които се мъчеше да я успокои, я възбуждаха още повече.

Тя искаше да се оправдае, да обясни, да разкаже живота си и, ще не ще, ректорът беше принуден да слуша нейния тъмен, прекъсван, бърз, безкраен разказ, в който тя се увлече, като прекъсваше на всеки миг главната нишка, без да мисли как ще изкара работата най-подир.

„Името дьо Баранси не било нейно ... О, ако тя можеше да каже името си, то би учудило всички! Но честта на един от най-старите френски родове, разбирате, от най-старите, е свързана с това име; и по-скоро тя би се оставила да я убият, отколкото да каже това име.”

Ректорът искаше да възрази, да я увери, че не иска нищо да знае; но той не можеше дори да я накара да го изслуша. Тя се беше увлякла и по-лесно биха спрели крилата на една вятърна мелница, когато тя се движи с най-голямата си сила, отколкото нейните думи. Тя като че искаше главно да го убеди, че принадлежи към най-висшата аристокрация, и че нейният прелъстител също е имал някакви необикновени знаци на благородство и, при това, тя е жертва на нечувана съдбовност.

Какво трябваше той да вярва от всичко това? Ни една дума вероятно, защото премълчаванията и противоречията изобилстваха в несвързания й говор. Но, все пак, във всичко това имаше нещо искрено, дори трогателно: взаимната любов на майката и детето. Те винаги са живели заедно. То се е занимавало у дома с учители и тя искаше да се отдели от него само поради пробудения му вече ум, отворените му очи, от които нищо не би могло да се укрие с каквито и да е предпазвания.

- Най-доброто предпазване би било, - каза строго абатът, - да не допускате в живота си нищо неправилно, за да направите къщата си достойна за детето, което живее в нея.

- За това се грижа постоянно, господин абате, - отговори тя. - ... Колкото Жак расте, аз ставам по-сериозна. Освен това, тия дни аз ще мога да наредя положението си ... Едно лице отдавна вече ме покровителства ... но докато всичко се нареди, бих искала да отстраня детето ... да го отстраня от моя тревожен още живот, да му дам аристократично и религиозно възпитание, достойно за великото име, което трябва да носи ... Аз мислех, че никъде другаде то не би било тъй добре, както тук; но ето че вие отказвате и заедно с това отчайвате майка му в добрите й намерения ...

Тук ректорът каточе се подвоуми. Той се поколеба малко и после, гледайки я до дъното на очите й, каза:

- Добре, да бъде, госпожо; понеже държите на това безусловно, ще изпълня желанието ви. Малкият Жак ми се понрави много. Съгласявам се да го приема между учениците си ...

- О, господин ректоре! ...

- Но при две условия.

- Готова съм да приема всичките.

- Първото е, додето вашето положение не се уреди, детето ще прекарва отпуските си, дори разпусите си в нашето заведение и не ще ходи вече във вашия дом.

- Но моят Жак ще умре, ако не вижда вече майка си.

- О, вие ще можете да дохождате при него, когато искате! Само че, - и това е второто ми условие, - вие не ще го виждате никога в приемната, а тук, в моя кабинет, дето ще имам грижата с никого да не се срещате.

Тя стана цяла трепереща.

Мисълта, че никога не ще може да влезе в приемната, да се смеси с прелестната четвъртъчна бъркотия, за да се погордее с хубостта на детето си, с богатството на облеклото му и с колата, която я чака до вратата, че не ще може да каже на приятелките си: „Аз поздравих вчера у Отците госпожа дьо С... или госпожа дьо В...”, истински госпожи, че тя ще трябва да дохожда тайно да целува своя Жак настрана, всичко това я възмущаваше.

Хитрият свещеник бе ударил сполучливо.

- Вие сте жесток към мене, господин абате, принуждавате ме да ви откажа онова, за което ви благодарих преди малко като за милост, но аз трябва да запазя своето майчинско и женско достойнство. Вашите условия са неприемливи. И какво би помислило детето за ...

Тя се спря, като видя долу, през прозореца, една малка руса главичка, която гледаше, оживена от свежия външен въздух и от трескаво безпокойство. По един знак на майка му детето влезе бързо:

- О, мамо, колко си мила! ... Напразно ме уверяваха, че си тук ... Мислех, че си си отишла.

Тя го хвана бързо за ръката:

- Ти ще си отидеш с мене, - му каза тя, - тук не ни искат.

И излезе с широки крачки, права, горда, завличайки детето, смаяно от това неочаквано заминаване, което приличаше на бягство. Тя едва отговори с кимване на главата на почтителния поклон на ректора, който също бе станал; но колкото и да бързаше, тя не избяга тъй бързо, че да попречи на Жак да чуе един тих, шепнещ глас зад него: „Клетото дете! ... Клетото дете! ...” тъй жалко, тъй състрадателно, че проникна дълбоко в сърцето му.

Съжаляваха го ... Защо? ...

Той често мислеше отпосле за това.

Ректорът не се бе излъгал.

Госпожа графинята Ида дьо Баранси не беше графиня.

Тя не се наричаше дьо Баранси, може би не и Ида. От где беше? Коя беше? Какво вярно имаше в тия истории за благороден произход, с които бе напълнила главата си? Никой не можеше да знае това. Тия сложни съществувания имат тъй различни съдбини, толкова тайни, тъй дълго и тъй бурно минало, че човек знае само последния им вид. Те приличат може би на ония въртящи се фарове, които прекарват продължително време в мрак след непрекъснатите блясъци на техните светлини.

Известно беше само, че тя не беше парижанка, че идеше от някой провинциален град, на който бе още запазила изговора, че не познаваше никак Париж и й липсваше безусловно парижки вид, според думите на госпоица Констан, нейната слугиня.

„Лека провинциална жена ...”, казваше слугинята й презрително.

Наистина, една вечер, в театър Жимназ, двама лионски търговци я взеха за някоя си Мелани Фавро, която държала някога дюкян за „ръкавици и парфюми” на площад Теро; но тия господа се бяха излъгали и се извиниха много. Друг път един офицер от Трети хусарски полк я взе за някоя си Нана, с която се запознал преди осем години в Орлеанвил. Той също се бе извинил, защото бе сторил същата грешка. Има, наистина, много дръзки прилики.

Впрочем, годпожа дьо Баранси бе много пътувала и не криеше това; но голям магьосник би бил оня, който би могъл да различи нещо ясно, положително, в потока от думи, които тя изливаше при всеки повод за своя произход и за своя живот. Веднъж Ида бе родена в колониите, говореше за майка си, пленителна креолка, за нейните имения и негърки; друг път беше родена в Туранжел, беше прекарала детството си в голям замък на брега на Лоара. И подробности, анекдоти, чудесна немара да свърже заедно всички тия развързани части на своя живот.

Както е забелязал читателят, в тия фантастични разкази преобладаваше тщестлавие, - тщестлавието на зелен и бъбрив папагал. Благородството, богатството, парите, титлите, - тя не излизаше от тоя кръг.

Наистина, беше богата, или поне много богато издържана. Бяха й наели малък дворец на булевард Осман. Тя имаше коне, коли, много хубави мебели със съмнителен вкус, три – четири слуги, и водеше празен, ленив, скитнически живот, като подобните си, с тая само разлика, може би, че имаше малко срамежлив вид, липсваше й самоувереност, което дължеше несъмнено на провинцията, която се защитава по-добре от Париж против жените от известен кръг. Това, а още и нейната действителна свежест, вероятен спомен от детството й, прекарано на открит въздух, я поставяха настрана от парижкото течение, дето, впрочем, тя нямаше още свое място, тъй като бе отскоро пристигнала.

Всяка седмица един мъж на средна възраст, с посивели коси и изтънчен, дохождаше да я види. Като говореше за него, Ида го наричаше „Господинът” с такъв величествен вид, че човек би помислил, че се намира във френския дворец по времето, когато така наричаха брата на краля. Детето го наричаше просто „добрият приятел”. Слугите възвестяваха много високо пристигането му с думите „Господин графът”, а помежду си го наричаха свойски „нейният старец”.

Нейният старец трябва да беше много богат, защото госпожата не се грижеше за нищо, и съществуваше грамадна разточителност в къщата, която управляваше госпожица Констан, една всевластна домашна прислужница, единствената и истинска власт в жилището. Госпожица Констан снабдяваше господарката си с адресите на търговците и я ръководеше при неопитността й в парижкия живот и в доброто общество; защото, преди всичко, мечтата, желанието на тая извън обществото жена, желание, което се бе появило у нея, несъмнено, с богатството, беше да минава за порядъчна жена, изтънчена, благородна и безукорна.

Затова, можете да си представите, как й въздейства приемът на отец О... и с каква ярост в сърцето си излезе от там.

Едно изящно господарско купе я чакаше при вратата на заведението. Тя по-скоро се втурна в него с детето си, отколкото да се качи, запазвайки тъкмо толкова сила, колкото да каже с твърд глас: „В къщи!” така, че да я чуят една дружина свещеници, които разговаряха в трема и се бяха живо отстранили пред тоя вихър от кожи и накъдрени коси.

Нека отбележим, че щом колата тръгна, нещастницата се отпусна в един кът, не вече в своята гиздава стойка за разходка, но сломена, просълзена, задушавайки хлипанията и виковете си в копринените възглавници на колата.

Какъв срам! ... Като си помислеше, че бяха отказали да вземат детето й и че изведнъж свещеникът бе открил положението й, което тя мислеше тъй добре прикрито под всичката тая разкошна и лъжлива външност на светска жена и безукорна майка!

Значи, познаваше се коя беше тя!

Всеки миг тъжният поглед на ректора, който наранената й гордост изпречваше пред нея като непоносимо мъчение, я караше, само при спомена, да се разгорещява и внезапно да се изчервява. Тя си спомняше своето бъбрене, всичките си напразни лъжи и оная усмивка, пред която не можеше да се спре, и която, още при първата дума, тъй напълно я бе отгатнала.

Неподвижен и мълчалив в другия кът на колата, Жак гледаше майка си тъжно, без нищо да разбира от отчаянието й, освен че тя се мъчеше заради него. Той се чувстваше смътно виновен; но в дълбочината на тая тъга се примесваше и голямата радост, че не бе постъпил в пансиона.

Помислете си! От две седмици се говореше само за Вожирар. Майка му го бе накарала да обещае, че няма да плаче, че ще бъде много послушен. Добрият приятел му бе дал някои поучения. Констан бе купила ученическите му дрехи. Всичко бе готово, решено. Той жевееше вече само в страх при мисълта за затвора, в който всички го тикаха. И ето че в последната минута го помилваха.

О, ако майка му не беше толкова натъжена, как би й благодарил той, колко би бил щастлив да се чусвства тук, съвсем близо до нея, сгушен в кожите на това малко купе, в което бяха правили толкова хубави разходки, в което щяха да могат да правят още много! И Жак си спомняше следобедите в Булонската гора, дългите прелестни препускания из калния и смръзнат Париж, тъй нов за тях, и към който и единият и другият проявяваха еднакво любопитство. Всеки паметник на минаване, най-малката улична случка, всичко ги радваше.

- Гледай, Жак ...

- Гледай, мамо ...

Те бяха като две деца. И същевременно на вратичката се виждаха големите руси къдри на детето и гъсто забуленото лице на майката ...

Един отчаян вик на госпожа дьо Баранси изтръгна внезапно детето от всичките хубави сповени.

- Боже мой! Боже мой! Какво сторих? – казваше тя, като кършеше ръцете си, - какво сторих, та съм толкова нещастна?

Това възклицание остана, разбира се, без отговор, защото Жак още по-малко от нея знаеше какво бе сторила. Тогава, като не знаеше какво да й каже, как да я утеши, той хвана боязливо ръката й и я притисна горещо до устните си, като истински любовник.

Тя потрепера, погледна го със слисан вид и каза:

- Ах, жестоко, жестоко дете, колко мъки си ми причинило откак си се родило!

Жак пребледня:

- Аз? ... Аз ли съм ти причинил мъки?

Той познаваше, обичаше само едно същество на земята – майка си. И я намираше хубава, добра, несравнима. И без да иска, без да знае, бе й причинил мъки.

При тая мисъл, отчаяние обхвана и клетото дете, но отчаяние нямо, като че след шумната скръб, на която току що бе свидетел, то се посвени да прояви своята. Цяло трепереше, задушаваше хлипанията си, гърчеше се нервно.

Майката се уплаши, прегърна го и каза:

- Ама не, ама не, аз се пошегувах ... О, голямо бебе! ... Нима си толкова чувствителен? ... Я гледай, такъв дългокрак глезльо иска да го люлеят като кукла! ... Не, мой мили Жак, ти никога не се ми причинил мъки ... Аз съм неразумна, че те намесвам в подобни истории ... Стига, не плачи вече ... Нима плача аз?

И странното същество, забравило мимолетната си скръб, се смееше искрено, за да разсмее и своя Жак. Едно от предимствата на тая подвижна, съвсем повърхностна природа беше да не пази дълго време каквото и да било впечатление. Чудно нещо: сълзите, които току що бе проляла, й придадоха още повече блясък и младост, както проливният дъжд се плъзга по лъскавата перушина на гургулиците и я осветлява, без дори да проникне в нея.

- Къде сме? – каза тя извъднъж, като свали изпотеното стъкло ... – Вече при Мадлената ... Колко бързо сме дошли ... Чакай! Да се спрем ли у ... знаеш ... прочутия сладкар ... Хайде, изтрий очите си, малък глупчо ... Ще ти купя сладкиши.

Те влязоха в испанската сладкарница, много посещавана по онова време.

Тя беше препълнена.

Платовете и кожите се докосваха, притискаха се с бързината на охотата, и женските лица, с повдигнат на височината на очите воал, се отразяваха в огледалата на дюкяна, в кръжилата от златно и кремавоцветни сладкарски украси, всред всевъзможни весели отражения – млечнобелият цвят на подносите, кристалът на чашите, разнообразието на сладката.

Всички загледаха продължително госпожа дьо Баранси и детео й. Това я очарова. Тоя малък успех, присъединен към неотдавнашната тревога, я накара да изяде достатъчно сладкиши и нуги, като ги поля с малко испансо вино. Жак правеше същото, но по-умерено, тъй като голямата му неотдавнашна скръб бе изпълнила малкото му сърце със сподавени въздишки и непролети сълзи.

Когато те излязоха от там, времето беше тъй хубаво, макар и студено, пазарът при Мадлената разнасяше из въздуха тъй приятно ухание на теменуги, че Ида пожела да се върне пеша и изпрати колата. Бодро, но с оная бавна крачка на жените, свикнали да предизвикват възхищение, тя тръгна, като държеше Жак за ръката. Ходенето по студения въздух, видът на дюкяните, които започваха да се осветяват, й възвърнаха хубавото настроение.

После, изведнъж, пред един дюкян, който светеше повече от другите, дойде й на ум, че трябва да отиде на един бал с маски вечерта, бал, предшестван от вечеря в кабаре.

- Боже мили!... А бях забравила ... Виж, мой мили Жак, колко съм се забъркала ... Бързо, бързо!

Трябваха й цветя, една китка, няколко дребни забравени неща. И детето, на което тия празни работи бяха винаги сътставяли живота, което чувстваше, почти колкото нея, тънкия чар на тия изящности, я следваше, подскачайки, оживено от мисълта за тоя празник, който намяше да види. Облеклото на майка му, хубостта на мойка му, възхитителното внимание, което тя възбуждаше при минаването си – всичко това беше една от радостите му.

- Прекрасно ... прекрасно! ... Ще ми изпратите това у дома, булевард Осман.

Госпожа дьо Баранси хвърляше картичката си, излизаше, говореше на Жак безкрайно за тия покупки. После добиваше важен вид:

- Спомни си главно какво ти препоръчах. Не трябва да казваш на добрия приятел, че съм ходила на тоя бал ... Това е тайна ... Господи! Часът е вече пет ... Констан ще ме мъмри! ...

Тя не се лъжеше.

Нейната всевластна домашна прислужница, висока и яка жена на около четиридест години, грозна и прилична на мъж, се втурна насреща й, щом чу, че се завръща.

- Донесоха костюма... Нямаше смисъл да се връщате толкова късно ... Няма да се приготвите ... Не ще можете да го облечете за толкова кратко време.

- Не ме мъмри, добра ми Констан ... Ако знаеше какво ми се случи ... ето, гледай!

И тя й показа детето. Прислужницата като че се възмути:

- Как? Господин Жак ... вие се върнахте? ... Много зле сте постъпили, господине, след като обещахте. Ще трябва, значи, да ви закарат в училището със стражари .. Туй то, майка ви е прекалено добра!

- Не, не, той не е виновен. Тамошните свещеници не го искаха ... Разбираш ли? Да ме оскърбят по тоя начин, мене ... мене! ...

И сълзите й потекоха отново, започна да пита Бога какво е сторила, та е толкова нещастна. Прибавете към това сладкишите, испанското вино, топлината на жилището. Стана й зле.

Трябваше да я отнесат на леглото й, да отворят стъклета с етерни соли, за да я съживят. Госпожица Констан полагаше всички тия грижи като жена, която познаваше подобни припадъци, влизаше и излизаше от стаята, затваряше долапите с онова прекрасно хладнокръвие, което се придобива от опита, и като че зазваше: „Ще мине.”

Работейки, тя си говореше: - Каква мисъл пък да заведе това дете у Отците ... Като че тоя пансион е за него, за неговото положение ... Това не би ес случило, разбира се, ако се беше малко посъветвала с мене ... Аз не бих се затруднила да му намеря пансион, и то добър! ...

Жак, съвсем уплашен от положението на майка си, се бе приближил до леглото и я гледаше загрижено, искайки й прошка от дъното на сърцето си за скръбта, която й бе причинил.

- Хайде, махнете се от там, господин Жак! ... Майка ви оздравя ... Трябва да я облека.

- Как! Констан, ти искаш да отида на тоя бал? ... тъй нямам сърце да се веселя ...

- Ба! Оставете, добре ви познавам ... След пет минути всичко ще изчезне ... Погледнете тоя красив костюм на лудостта, и тия розови копринени чорапи, и малката шапчица със звънчета ...

Тя взе костюма, разстла го, като караше да звънти и блести всичкият този лъжлив блясък, и наистина, Ида не устоя.

Докато обличаха майка му, Жак отиде в майчината стая, с мека облицовка, претрупана, в която близкият фенер на булеварда хвърляше неопределена светлина. Тъжен, с опряно на стъклото чело, той започна да мисли за пълния с впечатления ден; и малко по малко, без да може да си обясни защо, почувства, че става „клетото дете”, както го нарече свещеникът с толкова състрадание.

Чудно е да чува човек да го съжаляват, когато се мисли за щастлив. Има, прочее, тъй добре скрити нещастия, че нито техните причинители, нито техните жертви могат да ги отгатнат!

Вратата се отвори. Майка му беше готова:

- Влезте, господин Жак ... и елате да видите каква красота ...

О, каква прелестна Лудост, розова и сребриста, цяла в атлас! Какъв хубав шум правеха бляскавите украшения при най-малкото движение!

Детето гледаше, възхищаваше се, майката, напудрена, лека, въздушна, с шутовската си кукла в ръка, се смееше на Жак, смееше се на себе си в огледалото, без да се безпокои вече от мисълта какво е направила на Бога, та е толкова нещастна. После Констан хвърли на раменете й една топла наметка и я придружи до колата, а в това време Жак, опрян на оградата на стълбата, гледаше как слизаха по килима тия две малки, розови, везани със злато обувки, живи и подвижни като че танцуваха вече, които отнасяха майка му далеч, далеч от него, на балове, на които не се водят деца. При последното звънтене на звънчетата, той се обърна, съвсем отпуснат и, за пръв път в живота си, обезпокоен от усамотението, в което се намираше почти всяка вечер.

Когато госпожа дьо Баранси вечеряше вън, Жак биваше поверяван на госпожица Констан.

- Тя ще вечеря с тебе, - казваше майка му.

Слагаха два прибора в трапезарията, която детето намираше много голяма тия дни; но повечето пъти Констан председателствуваше и, за да развесели присъстващите, не се стесняваше да разказва приключенията на господарката си с прикрити думи, все пак, и така, че да не уплаши детето.

Тая вечер в подземния етаж стана оживен спор по повод претърпения отказ във Вожирар. Кочияшът Огюстен заяви, че станало по-добре, защото тия люде биха направили от детето „един йезуит, един лицемер”.

Госпожица Констан възнегодува при тия думи. Наистина, тя не „изпълняваше никаква религия”, но не позволяваше да говорят лошо за нея. Тогава спорът свърна, за голямо разочарование на Жак, който слушаше най-внимателно, надявайки се все още да узнае, защо тоя свещеник, който изглеждаше тъй добър, не бе искал да го приеме.

Сега не беше вече дума за Жак, нито за майка му, а за религиозните убеждения на всекиго ... Кочияшът Огюстен, след като пи, имаше доста особени ... Неговият Бог бил слънцето ... Той не признавал друг Бог ...

- Аз съм като слоновете, обожавам слънцето! – повтаряше той непрекъснато с пиянско упорство.

Накрая го попитаха къде е видял, че слоновете обожават слънцето.

- Видях това веднъж на една снимка, - каза той с величествено оглупял вид.

Тогава госпожица Констан го обвини в безчестие и безбожие, а в това време готвачката, една дебела пикардка, пълна с лукавство селянка, повтаряше и на двамата:

- Слушайте, грешите ... Не трябва да се спори за вярата ...

А Жак? ... Какво правеше той през това време?

Съвсем на края на масата, отежнял от въздуха на печката и нескончаемия спор на тия недодялани люде, той заспиваше, с опряно на ръката си лице и с разстлани руси къдрици върху кадифения му ръкав. В това състояние, което предшества съня седешком, уморителен и неприятен, той чуваше шепота на трите гласа на слугите ... Сега му се струваше, че говореха за него; но това беше далеч, много далеч, в мъглата.

- Чие ли е, миличкото? – попита гласът на готвачката.

- Не зная, - отговори Констан, - но вярното е, че то не може да остане тук и че тя ме натовари да му намеря пансион.

Кочияшът заекна между две хълцания:

- Чакайте, чакайте. Аз зная един прочут пансион, който тъкмо подхожда за вашата ра... вашата работа. Нарича се училището ... не, не училище ... или ... гим ... гимназия Моронвал. Но все пак е училище. Когато бях у Саидови, у моите египтяни, там водех тяхното дете; дори техният началник, доста мръсен човек, ми даваше винаги програми. Трябва да имам още някоя.

Той потърси в портфейла си и между излинелите книжа, които разположи на масата, взе един лист, още по-мръсен от другите.

- Ето! – каза той тържествуващ.

Разгъна програмата и започна да чете или по-скоро да срича трудно:

Ги ... гимназия Моронвал ... в ... в ...

- Дайте на мене, - каза госпожица Констан и, като взе листа от ръцете му, прочете на един дъх:

Гимназия Моронвал, 25, улица Монтен. – В най-хубавия квартал на Париж. – Семейно учреждение. – Голяма градина. – Ограничено число ученици. – Курс за френско произношение по метода Моронвал – Декостер. – Поправяне на всевъзможни чуждестранни и провинциални акценти. - Поправяне на всевъзможни лоши произношения чрез постановка на гласовите органи ...

Госпожица Констан прекъсна, за да си поеме дъх и каза на другите:

- Но това ми се вижда много удобно.

- И на мене! – каза Пикардката, която слушаше с опулени очи.



- ...Гласовите органи ... Изразително четене на висок глас, правила за ударенията и придиханията.

Четенето на програмата продължи, но Жак беше заспал и не чуваше вече нищо.

Той сънуваше.

Да, докато неговото бъдеще се решаваше около тая нечиста готварска маса, докато майка му, като розова Лудост, се забавляваше до полуда неизвестно къде, той сънуваше свещеника, който му беше казал с проницателен и кротък глас:

„Клетото дете! ...”



  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   28


©netref.ru 2017
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет