Айдахо: Пустинната сова



Дата25.04.2016
өлшемі105.34 Kb.
Айдахо: Пустинната сова
Телата на мъртвите харконен лежаха едно до друго на пясъка до веригите на комбайна. Малко встрани от тях, лежаха и телата на двама от собствения му взвод. Редник Малан и сержант Хоу. При всяка една акция имаше жертви. Колкото и да се стараеше да опази хората си. Харконите бяха добре въоръжени и нащрек. Никой от тях не очакваше милост от своите, ако атреидите го пощадяха. Биеха се отчаяно и ожесточено, стреляйки безразборно с голямокалибрените си ротативни картечници. Избиваха и свои и чужди. За Харконен, впрочем, нямаше свои.

Торперът щеше да долети всеки момент. Сапьорското отделение довършваше минирането на комбайна, останалите от взвода преглеждаха трофейната екипировката, вземаха ценните неща, оръжия, муниции. Не можеха да си позволят собствена екипировка и оборудване толкова далеч от дома. Двама санитари превързваха ранените и закърпваха набързо разкъсаните им костюми. Дънкан подаде сигнал на съгледвачите да се прибират.

Един от тежко ранените харконен беше оставен жив. Здраво овързан, натъпкан с няколко дози адреналин, бе поставен върху камарата от тела на убитите. Червеят скоро щеше да чуе сърцето му и да довърши уликите. Комбайнът трябваше да се взриви. Не всички Шай Хулуд, както наричаха червеите местните номади, бяха толкова големи, че да погълнат цял комбайн. Макар че разузнаването на Харконен все едно щеше да се досети чия е диверсията.

Орнитоптерът се бавеше. Дънкан не искаше да рискува с пряка радиовръзка, но скоро щеше да се наложи. Иксианските метео спътници предвещаваха буря в района. Над хоризонта надвисваха черни прашни облаци, гонени от силен вятър. Възцарилата се тишина беше накъсана от тънко свистене – безброй песъчинки забарабаниха по металния корпус на комбайна.

Дънкан извика свързочника при себе си. Редник Хюи дотича, разгърна антената на радиостанцията си и отвори два комуникационни екрана. На единия с пращене и примигване се появи неговия шпионин в Сдружението. Без да разменят и дума, двамата направиха няколко кратки символа с пръсти. „Орнитоптерът не се забелязваше никъде в околностите на комбайна. Раздвижване в харконската база 53111. Вероятно ще изчакат бурята, преди да решат да ви преследват”

Точно така беше планирано. Най доброто време за диверсия е непосредствено преди кориолисова буря. Но вторият комуникационен екран си оставаше ням и празен. Бяха в капан.

-Изтеглете телата на два километра от комбайна – нареди Дънкан на първия си помощник. – Санитарите да внимават оцелелия харконен да остане жив. Затрупайте го с тела и пясък, сложете му кислородна маска. После всички се върнете при комбайна. Инженерите да се опитат да го задвижат и да го вкопаят колкото може повече в пясъка...

-Невъзможно – възрази помощника му. – Харконите взривиха централния панел и хидравликата в машинното.

Дънкан не отвърна. Всичките им шансове и без друго не зависеха от това. Зависеха само от бурята. Дали ще попаднат в окото й или в периферията.

„Осемстотин километра в час... Песъчинките режат и титаниева стомана. Единственото което може да те защити е пак пясък. Тонове пясък, които ще те погребат жив...”


Орнитоптерът се появи минути преди урагана да налети. Направи нисък вираж над комбайна и се вряза глухо в пясъците. Двете тъмни сенки които го преследваха бързо се стопиха в мътния хоризонт на исток. Айдахо изчака няколко мига. Експлозия не последва. Погледна още веднъж черната стена на бурята и се втурна към топтера. Вероятно пилотите бяха живи все още.

Последните няколко метра достигна пълзейки. Вятърът бе твърде силен за да стои прав на открито. Люкът бе блокирал. Дънкан опипом постави по една пластична граната на всяка от пантите. Дръпна се назад и се сниши под корпуса. Дори не чу малките взривове, само видя как люка изхвърча назад и вятърът го отнесе като лист хартия. Залови се за ръба на отвора и се опита да влезе в орнитоптера. Точно тогава бурята налетя.

Усети как земята остава някъде далеч под него. Пред очите му причерня от удара. За миг загуби съзнание, после отново усети пясък под себе си. Започна да блъска отчаяно с ръце и крака, опитвайки се да се закопае под повърхността. Последното което почувства беше как нещо го улови за ръката. После загуби съзнание.
Когато дойде на себе си, пред очите му бе пълен мрак. Не можеше да помръдне нито ръка, нито крак. Огромна маса пясък го притискаше отвсякъде.

“Дишам. Без кислородна маска. Къде към, по дяволите…”

До тялото му имаше още нечие тяло. Толкова плътно и здраво бяха притиснати, че отначало не разбра че това е тяло, а не пясък. Другият бе много по-малък от него и чевръсто работеше с ръце и крака. Айдахо почувства лекота около лявата си ръка и я измъкна към тялото си. Опита се да загребва с нея пясък, така както правеше другия и да го изтиква към краката си. След час упорите работа освободи и другата си ръка. Нови количества пясък нахлуваха през свинктера на палатката, но неговия събрат по съдба съумяваше ловко да се придвижва нагоре. Ако разбира се, там накъдето копаеха беше горе.

Изведнъж усети, че може да надигне пясъкът над себе си с рамене. Сви крака под корема си и напъна. Палатката се разкъса и пред очите му бликна светлина. Още десетина минути се измъква. Сети се изведнъж, че може би е задушил своя спътник с преждевременното разкъсване на палатката, но после видя, една ръка, която здраво го държеше за крачола. Между два удара на сърцето си осъзна, че това е малка ръка, ръка на дете или жена. Бързо започна да изгребва горещия пясък наоколо. Хвана здраво ръката и я задърпа внимателно.

От пясъка изникна малка фигурка. Дънкан веднага разбра, че това е фремен. Нямаше как да разбере дали е дете или жена, дългата сача покриваше и главата, маската на костюма скриваше лицето до очите. Имаше сиви пъстри очи, за разлика от повечето номади. Около очите имаше безброй мънички бръчици.

“Жена… Какво ли дири сама в пустинята? Или не е сама? Изгубена като мен.”

Дънкан знаеше, че тя не се е изгубила. Фремените никога не се губеха в пустинята, тя беше техен дом. Щом тя беше тук, то за това си имаше основателна причина.

Жената изтърси пясъка от дрехата си, измъкна някакво въже което стърчеше от земята и го затегли. Дънкан мълчаливо и помогна. Оказа се, че на другия му край е торбата с нещата й.

“И сега?”

Без да се церемони, тя го хвана за ръка и го поведе след себе си.

Хладното утро се смени с ужасяваща жега. По наситено синьото небе нямаше и едно облаче. Цветовете преливаха плавно от нажежено жълто през бледо сино до искрящия цвят на подправката. А дюните се сливаха една с друга. Спътницата му нахлупи оше по ниско сачата си и закрачи бодро. Вървеше уверено и неравномерно, сякаш накуцваше.

“Шай Хуллуд? Вероятно е наблизо.”

Дънкан се опита да подражава на походката и. Едновременно с това се опита да направи кратък преглед на остатъците от екипировката си. Оръжие почти нямаше. Две гранати по джобовете, кортика затъкнат в чепика му. Костюмът му беше разкъсан на няколко места. Тялото му губеше влага.

Пустинята искаше водата му.


Тя спря изведнъж. Свали торбата от рамото си и я пусна на земята. Озърна се припряно, после коленичи и наведе глава към горещия пясък. След това се изправи и свали маската си. Дънкан успя да разгледа лицето и. Беше малко, като на момиче, с триъгълен профил. Тънки безцветни устни, вирнато малко носле. Бръчките около очите и биха могли да са от дългото скитене из пустинята. От носа й към челюстта се спускаха два белега, резултат от дългото носене на маската. Беше изключено да прецени на каква възраст е, дори приблизително. Би могла да е още в пубертета, би могла да е зряла жена. Дънкан бе чувал много истории за фремените. Стараеше се да ги избягва, както и всички останали на тази враждебна планета. Успеха на мисията му зависеше от това. Но за разлика от харконите и контрабандистите, фремените бяха единствените, които се чувстваха у дома си на Аракис.

Момичето извади от торбата си някакъв механизъм и бързо го сглоби. Метален прът, с пружини и бутало на върха. Нави една от пружините и буталото започна да се движи ритмично нагоре-надолу. После го заби пръта в пясъка, хвана го отново за ръка и подтичвайки се спусна обратно по дюната. Когато се отдалечиха на стотина метра спряха и зачакаха.

Дънкан знаеше какво става. Земята под краката му трепереше. Тихото свистене, което би могло да е пустинния вятър се превърна в грохот и рев. Изпод пясъците избликваха лилави мълнии, които съскаха заплашително.
Дънкан беше виждал и по-големи червеи. Но никога толкова отблизо. Животното бе страховито. Грамадната триъгълна уста се извиваше и поглъщаше всичко по пътя си, безбройните плочки на прешлените се движеха сякаш самостоятелно, но неизменно тласкаха грамадното туловище напред. Дюните пред него се плисках като вода. От двете му страни се издигаха фонтани от пясък, по-високи от самото туловище.

„Бива си я, гадината... По суша никой не може да му устои, а вода тук няма. Може би масиран ракетен залп...”

Момичето (Дънкан реши, че все пак е момиче) го дръпна рязко за ръка и хукна напред. В движение извади от торбата си тънко въже с някакви куки. Догони чудовището и метна намотаната си примка. Не сполучи от първия път, една от четвъртия куката и се заплете в настръхналите плочки. Дънкан тичаше малко зад нея и недоумяваше какво е наумила. Малката изведнъж натика едно клиновидно желязо между прешлените и го завъртя. После чевръсто се заизкачва по плочките на туловището и след секунди бе на върха. Закачи куката по стабилно и му махна с ръка да я последва. Дънкан без да се двоуми се изкачи след нея. Беше чувал че номадите могат да яздят тези страшни чудовища, но не бе предполагал, че ще е толкова просто. „А може би не е просто. Може това са умения с които трябва да се родиш, за да ги имаш...” Дънкан не беше сигурен дали той самият би могъл да го направи.

Морето от дюни се понесе стремително под тях. Момичето седна по турски и се настани удобно между два прешлена. Дънкан седна до нея. Беше безсмислено да я заговаря сред толкова шум. Освен това тя едва ли говореше някой от познатите му езици. Тя го бе спасила, но с каква цел – щеше да си остане загадка. Може би фремените правеха така: спасяваха изгубените в пустинята чуждоземци. Или вземаха водата им, както те самите се изразяваха.


Когато слънцето на Аракис докосна хоризонта, скочиха от червея. Момичето извади железата от прешлените му и го остави да се гмурне в жълтия пясък. Вървяха пеш докато се мръкна съвсем. Ниски, засипани с пясък скали се изпречиха на пътя им. Тя го водеше и той не възразяваше. С наличната си екипировка не можеше нито да се свърже със своите, нито дори да окаже сериозна съпротива на харконските преследвачи. Навлязоха в тесен разклонен каньон, дълбок едва човешки бой. Момичето беше свалила своята сача на раменете си. Дълга черна коса, сплетена на плитка увиваше шията й. Очите й над маската трескаво оглеждаха всяка гънка на каньона. На няколко пъти дори се върнаха обратно. После неочаквано тя хвана с малките си ръце един продълговат заоблен камък и започна да го бута. Дънкан бързо се включи и под камъкът се откри обла, изрязана в скалата дупка. Без да се двоуми тя се спусна в нея. Дънкан я последва, намествайки камъкът обратно върху отвора. Дупката бързо се разшири и прерасна в малък коридор.

„Убежище. Те имат убежища навсякъде из пустинята. А вероятно тя никога преди не е била тук. И все пак е у дома си. Вероятно и храна ще намери тук...”

Момичето намери на първо време един малък съспенс глобус, грижливо увит в дрипи. Бледа светлина разпръсна мрака в помещението. Вътрешната архитектура беше проста и напомняше на линейна подводница – дълъг тесен коридор, с изсечени отстрани кутийки. Някъде в дъното имаше малко сервизно помещение. Момичето дълго рови там, търсейки нещо. После се върна при него и започна чевръсто да го съблича. Дънкан остана почти гол. Беше му студено, но засега реши да не възразява. Тя едва ли искаше водата му.

Взе костюма му, придърпа глобуса към себе си и се зае да го поправя разкъсванията. От разни стъкленици загребваще с пръсти различни съставки, плюеше пестеливо в шепата си, омесваше и залепваше скъсаните части. Дънкан с интерес и удивления наблюдаваше как тънките и пръстчета ловко напасват тръбичките за вода, как разглобяват крачните помпи и почистват от пясъка каналчетата. Приседна до нея и се опита да й помага. Тя не възрази. Всяко едно подлепено място тя затискаше с големи четвъртити камъни. Вероятно лепилото щеше да съхне цяла нощ. Когато приключи с костюма му, та направи нещо което за миг го изненада. Свали и своя костюм и го хвърли на пода. Изправи се пред него съвършено гола.

Дънкан огледа малкото й тяло. Определено беше момиче, под двайсетте. Кожата и бе гладка и суха, гърдите почти не изпъкваха над ребрата и. Две големи тъмни петна украсяваха единствено тялото й. Като луните на Аракис. Улови го с присъщия си жест за ръката и го поведе към една от клетките. За разлика от останалите, там имаше постелки и завивки. Съвсем недостатъчни за нощният студ, както се оказа. Дънкан трепереше и тя също, дори след като се завиха. Тялото и се притисна до неговото. Беше приятно топла. И възбудена.
Беше отдавна. Малко след първото му назначение на десантна подводница. Беше се отличил на тренажорите за ръкопашен бой, а без оръжие бе успял да натръшка дузина противници. Физическите му данни също бяха добри. Получи временно повишение - капрал. С длъжност командир на отделение. Всички от взвода му бяха или смъртници, или наемници, като него. Измет, както простичко ги наричаха истинските атреидес.

Случи се така, че неговият ротен командир получи възможност за реабилитация. Което означаваше патрулиране в най-горещите точки в моретата на Калъдан. И първата му бойна мисия не закъсня – подводен десант срещу свой атомен къриер. Десантна група на ордосите беше превзела управлението на кораба и стремително напредваше към столицата. Вероятно за да взриви реактора му, колкото може по близо до дома на Атреидес. На ротата в която беше Дънкан се падна превземането на един от четирите линейни крайцер, ескортираш кариера. Ордосите, разбира се, нямаха своя собствена армия. Използваха наемници и по онова време можеха да си позволят доста скъпи наемници. Ренегати от Селуса секундъс например. От двата взвода които щурмуваха трюма на крайцера, не остана почти никой жив. Дънкан беше включен в резервите и неговото отделение помете остатъците от съпротивата. Докато не стигна до командната рубка. Двама харкони, въоражени с леки гранатомети и силови щитове пометоха първите трима които нахлуха в рубката. Дънкан заповяда на един от хората си да се вмъкне през две от пробойните, направени от артилеристите. След това той и още двама се провряха през редките залпове и довършиха харконите с щиковете на винтовките си. Остана един единствен противник, който беше въоръжен само с нож. Маската на лицето му не оставяше съмнение за произхода му, беше сардукар. Дънкан и тримата оцелели редници се прицелиха в него. И изведнъж свързочника му докладва, че ротният командир е наредил да го задържат жив. Противникът им явно разбра това и се нахвърли върху им. Закла свързочника преди да е довършил донесението. Дънкан успя само да отскочи назад. После с лъжлив финт се вклини между противника и хората му, давайки им възможност да се оттеглят. Сардукарът изръмжа доволно и се хвърли към него. Ножът проблесна като светкавица, търсейки слънчевия му сплит. Дънкан удари с приклада на автомата си китката на противника, веднага след това нанесе силен удар през лицето с корпуса на оръжието. Сардукарът беше отхвърлен назад, но веднага скочи за нова атака. Посрещна го мощен ритник в крака, миг преди да е стъпил на него, което го просна отново на земята. След това последва нов удар с приклада, този път в тила и всичко приключи.

Същата вечер, двама офицери от контраразузнаването и една бин-джезъритка го посетиха в капитанската каютата. Вещицата използва Гласа за да го накара да признае откъде притежава такива бойни умения. Дънкан с насмешка и въпреки желанието си, повтори всичко онова което вече го пишеше в досието му. Веднага след разследването, беше повишен в чин сержант и назначен на длъжност действителен командир на отделение и заместник командир на взвод. Беше снет от дежурство на линейна подводница и върнат с топтер в базата. На следващата вечер, след вечерната проверка, в самостоятелната стаята която му се полагаше като командир на отделение влезе жена. Без да каже и дума, тя се съблече и се пъхна при него под завивките. Имаше меко тяло и изразителни форми. Дънкан никога преди това не беше правил секс с жена или мъж. За момент се притесни от липсата на опит, но жената имаше такъв за трима. С няколко минимални и точно премерени движения тя го доведе до буен екстаз. В остатъка от нощта това се повтори няколко пъти. Животът му се промени, завинаги.

Тогава си Дънкан мислеше, че това е един вид награда, оказана му чест, за проявената храброст. Уви, не мина и седмица и жената която го посещаваше вечер изчезна. Никога повече не я видя. Потърси я един единствен път. Яви се в свободното си време при щабния офицер и попита в прав текст къде е тя и как може да я види. Отговорът го потресе. Дара, така се казвала жената, е забременяла успешно от него и е изпратена в столицата. Едва след година, тя ще бъде върната обратно в размножителната програма, но в никакъв случай тя няма да му бъде „предоставена” отново. Съгласно принципите на същата тази програма.



-Не го преживявайте, сержант Айдахо – подсмихна се офицера в заключение – Вашите способности и смелост едва ли ще ви оставят самотен за дълго.

Тези казани на шега думи се превърнаха в негова присъда.
Каталог: stories
stories -> Ақпараттық анықтама: Қр электрондық үкіметі Қазақстан Республикасында «электрондық үкіметті»
stories -> Бюллетень «Новые книги» Вып. 3 Павлодар 2013 Құрастырушылардан
stories -> Jewish. Msk. Ru согласно еврейскому обычаю родители (папа и мама) произносят следующие благословения на рождение детей
stories -> Марина Мелексетян мюмзик и сварог
stories -> Мемлекеттік көрсетілетін қызметтерің тізімі
stories -> Учебная программа музыка 5-6 классы
stories -> 1958 жылдың 12 мамырында Батыс Қазақстан облысының Қаратөбе ауданы Қаракөл ауылында дүниеге келген


Достарыңызбен бөлісу:


©netref.ru 2019
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет