Четем вера мутафчиева



Дата02.05.2016
өлшемі52 Kb.
:
ЧЕТЕМ ВЕРА МУТАФЧИЕВА
Предречено от Пагане”
„Памет и глас” така Вера Мутафчиева ни представя слепеца, който е живата памет на българите в „Предречено от Пагане”. Това определение е абсолютно точно определение и за нея и творбите и. Познавайки в детайли историческите процеси тя не преразказва от дистанцията на времето, а заживява със своите герои.

Трудно е да се говори за „Предречено от Пагане” след толкова многобройни и задълбочени анализи на бележити наши критици, екранизацията на романа, както и задълбочения анализ на проф. Чолова.

Още в първите редове Вера Мутафчиева ни представя първо автора на своя роман - „Войникът носи голяма връзка пергамент, цяла стомна чернило, както и снопче тънки пера, където перата са стрелите, а пергаментът меча…

Историческите събития, които пресъздава авторката са в сърцето на всеки българин подобно на свещица тлееща в божи храм. Именно светостта на тези събития ме подтикна, независимо от езичния период да разгледам сюжета на романа подобно на църква.

Българите и славините бих оприличил на наосът, които преодолявайки различията „отвоюват питомна, топла, богата на камък земя. „Конните сатани” с „вълчи израз” или войска без народ и славините, „народа без войска”, които под устрема на българите не делят Мизия, а тя някак естествено преминава в ръцете на Аспарух.

Олтара –е вярата, силата и стремежът да се сътвори, защото народ без държава е обречен да изчезне.

Иконостаса това е Аспарух, син Кубратов, който бързо израства и повежда българите към новия дом - България.

В криптата - в нея бих положил любовта, която Велизарий ни представя в своя разказ. Любовта между Пагане и Аспарух, насилствено отнета, но не в борба за ханската власт, а за власт над хана, жертва дадена от Аспарух за крайната цел-земята българска. След смъртта на Пагане, сякаш любовта умира.

Под натиск Аспарух приема Ирнике, някак по принуда, по чужда воля. След смъртта и Севине заема мястото до хана, но любовта я няма. „Отиде си любовта, остана смъртта”…

Амвонът безспорно е Пагане. Тя е съвършенството – любовта, вярата, бъдещето.

Притворът е Велизарий, който чрез несъвършенство печели нашето доверие. Както Аспарух обясни на Велизарий – ти си имот, без права и глас.

Според българите най-тежкият грях е неблагодарността, но грях, който остава непознат за Велизарий. Подобно на Аспарух той израства, добива нови достойнства. Душевните му терзания - от една страна Аспарух, от друга вярата му в Христа са в непрекъсната борба. Дори отчуждението му с Ие не му тежи толкова, колкото мълчанието на хана.

И докато българите извървяват своя път Ие с умиление изговаря

„Ни свой, ни чужд… Ничий.”




Съпротивата на Югоизтока

Още щом стъпи отсам морето, завоевателят схвана, че задачата му не ще бъде лека. Тукашният народ се опираше яко, защото имаше какво да брани (каза се), своето благополучие, вековните си постижения в стопанство, търговия, управление. Жизненото си равнище – да се изразим съвременно. За него бе ясно, че новите варвари не само ще му пуснат кръв и ще изпепелят една жътва. Народът предвиждаше много по-страшното: ще бъде снижено и за дълго задържано много по-ниско отпреди именно делничното му битие. А ако погледнем без патос историческия път на човечеството, ще признаем, че най-яростно то е бранило това: благосъстоянието си. Напълно естествено.

Впрочем, ако османските завоевания в началото си бяха затегнати, ако варварите се принудиха на съвсем неварварски похвати, като договорчета, участия в династически междуособици из Югоизтока и какви не още пипкави работи, чийто плод узряваше след десетилетия – за всичко това те имаха причина: непримиримостта на тукашния народ към едно уседнало варварство върху развитата си земя.

Вече достатъчно бе описано, за да обобщим: из Югоизтока спираше пришълците не властта – българска, сръбска или византийска; спираше ги населението. Селяните, които днес бяха български, утре сръбски, а вдругиден византийски поданици; гражданите, които донякъде сами оправяха реда и отбраната на крепостите си. Народът бе станал самодеен, затуй турските походи из Югоизтока – тия многократни валяци над една и съща земя – бяха походи срещу народа. Затуй в мерките, наложени от победителите – тия неизвестни дотогава, чудовищни мерки, - бяха насочени срещу него.

 

Сметката все плащат българите

Има в историята събития, които се повтарят с отчайваща настойчивост – сякаш по чертеж. Тоя е толкова стар и употребяван, че се е протрил по сгъвките, загдето вече столетия преминава от ръка на ръка, но продължава да бъде в сила: сметката на Балканите изплаща България. Въстанието на Константин и Фружин е само един от случаите, развили се по въпросния чертеж.

Защото след сражението по Темска (чудно, нали уж имаше голям съюз, а вестите говорят все за сражението при Темска, сражение между турци и българи), Сюлейман устрои поучително зрелище. Той предвиждаше, че идните години ще разкрият колко неубедителна е властта му, та бързаше преди туй да изложи на показ мощта си. Смайващо тържество й устрои Сюлейман тук, където народът береше душа, смазан от завоеванието и изтощен от преселенията. Малко струваше на Челебията да се нахвърли на България и да я срине наново. А с това наистина постигна целта си: съюзниците, окопани отвъд границата, с непокътнати войски и с непобутнати крепости, съвсем се стреснаха. Дотолкова, та дадоха на Сюлейман много дълъг отдих. Взе им страха.

 

Човешкото достойнство

Сърби, гърци, албанци, бошнаци и власи се биха за Баязид…

Стигаме до онази истина, която историята подминава: с първите такива договори бяха обвързани към османеца Българиите – Шишманова или Иванкова, - а от Българиите нито Мурад, нито Баязид получиха дори един войник…

А какво е струвало за един Шишман, за един Иванко да откажат войска на своя господар по договор?... Това, за което не набираха смелост Лазаревичи, Бранковичи или Палеолози (то би било равно на самоубийство, вярно е), успя Шишман… То също бе равно на самоубийство, и това е вярно. Впрочем тук настояваме на заключението: Шишман съзнателно свърши със себе си. И като че, за да осмисли този свършек – Шишман не само отказваше войска на султана; Шишман я изпращаше на враговете му.

От всички добродетели комай най-рядко е възпявана една: човешкото достойнство. Вероятно загдето е неудобна за силните. Шишман предусещаше края, но би го отложил донякъде, ако господарят му намереше изгода в това: да получава войска от България. Шишман не прие година или десетилетие отсрочка срещу такава цена. За тоя владетел сякаш бе много важно – при все, че не го изискваше мярката на времето му – да загине, без да подпомогне врага. Вероятно то е човешкото достойнство: когато загиваш от сила, свръх твоите сили, да знаеш, че не си й помогнал с ръцете си, думите си, съгласието си. Повече ние, хората, не можем…

Както е известно, Османската империя не беше империя на турци. По половина нетурчин бе всеки османски султан: изцяло бошнаци, унгарци, сърби, гърци, та чак пребягали италиански честолюбци от Анкона или Генуа бяха повечето везири, велики везири, паши. Както и да се трудим, по същото време между тях не откриваме българи.

Някои намекват, че то се дължало на простотията ни – други били по-напред от нас, та затуй дали управници и пълководци на много пък сложната османска държава. В отговор можем само да припомним, че същата тази проста България след края на Търново пръсна из цялото славянство свои книжници, за да предаде напредничавите си постижения. Причината да не броим българи везири и сераскери очевидно е друга: българите последователно отказваха да съработят с господаря си. Може би те разбираха твърде тясно и негъвкаво именно онази рядко възпявана добродетел – човешкото достойнство.



 

АТАНАС БОЯДЖИЕВ









©netref.ru 2017
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет