Епископ константин преславски



жүктеу 1.6 Mb.
бет1/8
Дата03.04.2016
өлшемі1.6 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8
: Home
Home -> Тарханского сельского поселения батыревского района чувашской республики
Home -> Администрации Тарханского сельского поселения об исполнения законодательства о пожарной безопасности
Home -> Казалось бы, чего проще…


ШУМЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ

ЕПИСКОП КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ”
ЦЕНТЪР ПО ДИСТАНЦИОННО ОБУЧЕНИЕ




СОНЯ БАБЕВА

Ш У М Е Н

2004 г.

СЪДЪРЖАНИЕ
Въведение ……………………………………….. 3

Раздел І. ПЪТИЩА КЪМ ФИЛОСОФИЯТА



1. Що е Философия? …………………………… 5

Философията е философстване. Рефлексия. Методи. Категории



2. Система на философията …………………… 14

Онтология и гносеология. Антропология



3. От митоса към логоса ………………………… 24

Или как възниква философията. Мит и митология

Раздел ІІ. ИСТОРИЧЕСКИ ТИПОВЕ ФИЛОСОФСТВАНЕ

4. Средновековие. Нов тип мисловност ………….. 38

Философия и религия. Схоластика



5. Ренесанс. Откритията ………………………. 47

Хуманизъм. Антропоцентризъм. Пантеизъм



6. Ново време. Разумът ………………………… 59

Философската теория като наукоучение. Личността

Раздел ІІІ. ФИЛОСОФСКИТЕ ПРОБЛЕМИ

7. Човекът. Мяра на всички неща ………………… 69

8. Свободата ………………………………………. 79

9. Общуването …………………………………… 90

Раздел ІV. АВТОРИТЕТИТЕ ВЪВ ФИЛОСОФИЯТА



10. Демокрит ……………………………………… 98

Атомизмът като модел на Универсума. Детерминизъм



11. Платон ……………………………………… 108

Философът на идеите. Универсума. Митът за пещерата



12. Св. Тома Аквински ……………………………… 119

Философия и вяра. Доказателства за съществуването на Бог



13. Имануел Кант ………………………………… 127

Коперниканският преврат. Сетивност. Разсъдък. Разум



14. Жан Пол Сартр ………………………………… 140

Екзистенция. Свобода. Битие-в-себе си и битие-за-себе си



ВЪВЕДЕНИЕ

В своята най-дълбока същност философията е търсене на ориентири в действителността и в духовния свят на човека. Заедно с това тя е провокация за размисли и действия, за преоценка на ценности, за избор и решение , за реализация на свободата. Философията не е само рефлексия на духовната култура през различни епохи и в изминали светове. Философията разкрива “ставането” на човека в историята като резултат от безкрайните опити за осмисляне на истинските измерения на общочовешките ценности. Философията е лично дело и проникването в нейната многовариантна същност е невъзможно без навлизане в индивидуалния свят на нейните създатели.

Изборът на теми, исторически периоди и философи в настоящия текст, макар и личен за автора, цели:

- да представи максимално ясно интерпретацията на основни философски питания и проблеми, учения и произведения;

- да представи идейни начинания във философията;

- да представи философията като философстване;

- да представи вплетеността на философстването в общия

културен контекст на времето и полагащото му се място, отредено от самата философия.

Приведената логика е следвана и при структурирането на материала - увод и четири основни раздела, без това да изчерпва възможното съдържание на дисциплината. В края на всяка тематична единица са дадени основни изводи, препоръчителна литература и задачи, които да стимулират студентите към философстване и да послужат за самооценка.

Философското знание има собствен категориален апарат и собствен език на изразяване. Овладяването на философската мисловност и на философските изразни средства е единен във времето и в целите си процес. Ето защо отделните тематични единици съдържат достатъчния минимум от понятия, използвани във философската символика, най-често на български език, а при необходимост - преведени и обяснени непосредствено след употребата им и изведени в речник в края на текста.

Всяко душесъграждащо философстване изисква усилия, и то най-често големи, “от тръгналият по пътя на удивлението” и “чувстващият се свободен духом” човек, поради което авторът съзнателно избягва прекомерното опростяване на текстове и проблеми в името на лесната достъпност за читателя. Иначе философията не би ни простила това…

Сьорен Киркегор мъдро съветва: “Не е толкова трудно за философията да започне… Това, обаче, което е трудно за философията и философите, е да спрат.”

Време е за начало.

ПЪРВА ТЕМА

ЩО Е ФИЛОСОФИЯ

“Онова, което историята на философията представя пред нас, е поредицата от благородни духове, галерията от герои на мислещия разум, които чрез силата на този разум са проникнали в същността на нещата, на природата и на духа проникнали са в същността на Бога и са изработили за нас най-висшето съкровище, съкровището на разумното познание.”

Г.В. Фр. Хегел
Във всеки човек съществува нагласа за възприемане на философията като феномен на духовната култура, като една от най-древните и увлекателни области на човешкото знание.

Но често се питаме какви са пътищата на човека към философията и “нейните пътища” към човека? Защото това са нелинейни пътища на интуицията и ума, на живота и духа, на вечното питане и търсене в необятния свят на Съществуващото. Да се открива и “да се усеща бездънната тайна” на битието, да се открива, че всичко е удивително пълно и богато, в хармония и подреденост, въпреки целия хаос от събития и светове, това е възможно. Възможно е човек да се проникне от съзнанието за необяснима въвлеченост в потока на живота, без да си дава сметка откъде идва и къде ще отиде накрая, да се докосне до смъртта и греха, до необятността и вечността и пак да се изправи пред границите на удивлението и разбирането, описанието и обяснението. Макар усетил своята преходност и крайност, човек може да достигне до онова състояние на духа, което го тласка по пътя на мисловните построения в търсене на ориентири. Това е пътят на човека към и във философията, извървян неповторимо от всеки, дръзнал да тръгне по него.



Философия /от гр.“phileo”-“обичам”и “sophia”– “мъдрост”/ - означава “любов към мъдростта”.

По исторически свидетелства пръв гръцкият математик и мислител Питагор /ок. 580-500 г. пр.н.е./ нарекъл любовта към мъдростта “философия” и себе си “философ”, беседвайки в град Сикион с Леонт, тирана на Сикион или Флиунт, според свидетелството на Хераклид Понтийски в книгата “За бездиханната жена”. Защото според него никой друг освен Бога не е мъдър. По-рано философията била наричана “софия”- “мъдрост”, а онзи, който се занимавал с нея - “мъдрец”, който сякаш е достигнал най-висшата изтънченост на духа, свидетелства Диоген Лаерций в “Животът на философите” /4/.

Действително философия означава любов към мъдростта и стремеж към знание, към истина и това са основанията да се смята, че философските открития са научни. Действително много от философите били естествоизпитатели и откриватели и резултатите им са значителен принос в научната съкровищница. По същество това означава, че тази двойственост е синоним на зараждащата се наука и теоретическата мисъл.

В различните исторически периоди въпросът що е философия получава различни отговори, които са всъщност две различни отношения към философията - от една страна, сериозно и почтително, а от друга - пренебрежително и отрицателно. Тук не става дума за ежедневната и преносната, дори понякога иронична употреба на понятието философия.

Да отговорим на въпроса по един достоен начин, означава да го поставим в неговия пределен смисъл и да стигнем до определено разбиране на философията като такава, да посочим нейните собствени характеристики и същност. И тъй като “зад” определена философия стои философстващият субект, то само-рефлексията е методът, чрез който се извеждат основополагащи проблеми, посредством които се обосновава философията като философия и става възможно тя да се самоопредели.

Философията в качеството си на феномен на културата е вид теоретично знание, което манифестира себе си в отделни философски учения, школи, направления. Последните, колкото и да са различни, са единственият “емпиричен материал”за едно метафилософско определение. Онова, което ги обединява и позволява да ги определим като “философии”, е философският стил на теоретично мислене, изработен в културната история на човечеството и пренесен от нея като общокултурна традиция. Философското мислене е особен тип теоретично познание, в което се проявява единството на разум, воля и чувства, в което човек разкрива своите познавателни възможности като цялостно същество, което пробужда у човека потребността и духовната нагласа да схваща света философски и да преживява ценностите на философската културна традиция. Битието на философията е философстването. Това ще рече, че философстването като вид специфично познание прави възможно философското знание, т.е. философстването е начинът, по който философията “става”, по който философията е. Следователно това, което наричаме философия, не може да бъде различно от философстването. По този начин същността на философията се показва “навън” , в способността да се философства. Или накратко казано, философията е философстване.

Това твърдение не е определение на философията, то само ще предпази мислещите по темата от фрагментарни и прибързани тълкувания на философията. За да избегнем подобна грешка, ще положим във вниманието си изискването, че с поставянето на въпроса за смисъла на философията, ние вече проблематизираме, т.е. разсъждаваме за философията. За да осмислим същността и да обозрем действителната природа на философията, трябва да се движим в границите на философското питане и да говорим от позициите на самата философия, а не отвън и описателно. С други думи трябва да философстваме.

Следователно да се определи философията, значи да се философства, да се пита философски, да се мисли философски и да се излагат философски съждения. Това не са реторични цели, философията не е от-само-себе-си разбираща се очевидност, а проблематичност, т.е. непрекъснато питаща себе си за своята същност и за своето предназначение.

Философията съществува като теоретическа форма на знанието и в този смисъл е систематично знание. Но това, по което тя радикално се различава от другите теоретични форми на знанието и което определя нейната специфика, е особеният характер на философското теоретично знание - това е знание, което се основава на рефлексията. Философията като знание е резултат от излагащото себе си рефлективно-теоретично мислене. А това е мислене, което в своето изложение не се движи напред до безкрайност, а в своята завършеност се връща отново към началото си. Но при това връщане началото престава да бъде неопределеното и недоказаното първоначално понятие, а е опосредствано от логически изложени твърдения, прояснено и разгърнато чрез движението на мислите понятие.

От това следва, че философското доказателство има за свой предмет съдържанието на самото мислене, то е само-познание на мисленето. Това е същността на рефлективното мислене, което е и собствено философският начин на мислене. За философията рефлексията, в единство с философските понятия и категории, има значението на основен принцип.

Философията може да бъде определена като такава форма на знанието, която самодоказва и самообосновава своите концептуални основания. На тази основа тя рефлектира своята същност и се конституира като самодостатъчна, автономна област на знанието. В това се състои нейната уникалност като феномен на културата - да “бъде” в световното културно битие като нещо самостоятелно и последно.

Философското творчество е своеобразно. Създаването на ново и оригинално философско учение е познавателно действие, чрез което се създава нова философска парадигма, а това е и нов начин за осмисляне и определяне на понятието философия независимо от това, че тя вече е текстово структурирана в съществуващите философски учения. От тази позиция историята на философията може да бъде разглеждана като история на изменението на понятието за философия. Илюстрация на това са творчеството на великите философи от всички времена, създателите на оригинални учения, определени от самите тях “за последна истинна” философия, с която завършва философското развитие на човечеството. Защото много философи определят като основна своя задача утвърждаването на “собствената истина” за философията и философстването като общо-задължителна истина за всички. В това се корени генезисът на вечния философски спор между отделните учения, всяко от които претендира, че е “истинска философия” и се стреми да изключи другите от духовното пространство.

В историческото битие на философията се осъществява непрекъснато обновяване и развитие на понятието за философия, доказващи плурализма на философските решения в търсенето и постигането на истината за света и човека.

В качеството си на феномен на културата философията има общокултурен смисъл, който може да бъде промислен и обяснен посредством феноменологичния подход, чиято същност се заключава в извода: философстването е същността на философията в нейното съществуване.

Философията е рационална, защото се прави на основата на правила и методи. Използваните методи превръщат философското размишление в изследване. Логиката е основен метод и по силата на своята общовалидност се проявява в два подхода.

- Дедукция /от лат. “deductio” –“извеждане”/ - преход от общо към единично и частно, извеждане на следствия от предпоставки. Дедуктивното умозаключение /силогизмът/ извежда твърдение за единичен обект от общ закон.

- Индукция /от лат. “inductio” – “насочване”/ - вид обобщение. От единично, частно се върви към общо. Опитът, наблюдението и единичните твърдения дават основания за обобщение.

Във философията се използва предимно дедукцията, изхожда се от постулати и от тях се извеждат следствия.

Посочените два логически подхода - индукция и дедукция - не могат да изпълнят философското изследване, за което главна задача е изборът на основните принципи. Това са всеобщи твърдения, които не могат да бъдат избирани произволно, нито да се извеждат от опитни наблюдения. Защото философията не е експериментална, нито е аксиоматична наука, тя е духовен опит на мъдреци и мислители, на времена и епохи.

Философски метод е диалектиката /от гр. “dialektike” – “диалог”, “изкуство да се води спор”; “учение за най-общите противоречия”, “развитието и промяната”/. Диалектиката е вид дедукция по принципа на диалектическата полярност. Твърденията се извеждат едно от друго, от две противоположни се извежда едно синтетично, което ги обединява. Съществува отрицателна и положителна, обективна и субективна диалектика.

Диалектиката е позната като “изкуство за водене на спор” от древните мъдреци - софистите, Сократ, Елеатите, Ксенофан, Парменид и Зенон; като Хераклитовото “панта рей” /“всичко тече”/ и пак от него - първото спекулативно диалектическо формулиране на единството битие – небитие; едва у Хегел диалектиката става логика и фундаментална онтология и това е истинското й начало.

Други известни философски методи са: началата на човешкото познание /на метода/ на Декарт, първото правило, от които е съмнението; дедукцията и вродените заложби за “истини на разума” на Лайбниц, критическият метод на Им. Кант; лингвистичният анализ на Л. Витгенщайн; феноменологичната редукция на Едмунд Хусерл; херменевтиката на Гадамер.

Философията се прави и се представя чрез универсални понятия - категориите /от гр. “kategoria”- “изказване”, “признак”/ - и връзките между тях.. Те са пределни основания, общи фундаментални понятия, най-дълбоките абстракции, най-общите родове в езика, които изразяват проблемите и въпросите, решенията и отговорите в познанието на битието, в схващането на световното цяло. Това е специфично философски начин за виждане на света. Езикът на категориите е език на философската теория. Категориите са форми на познавателното, езиковото и предметното отношение на човека към света и изразяват най-общите измерения на тези отношения. Категориите са собствените имена на Универсума, затова са известни и като “универсалии”. В познавателно отношение категориите и тяхното съдържание са своеобразни модели за схващане, разбиране и пресъздаване на Универсума. Те полагат контурите на идеално възпроизвеждания свят. Изграждат философските системи, в които е концентриран човешкият опит по овладяване на света.

В историята на философията са правени различни опити за подредба на категориите в система. В своя трактат “Категории” Аристотел за пръв път подрежда система от десет универсални думи, изразяващи универсалните черти на битието: същност /субстанция/, количество, качество, отношение, място, време, положение, състояние, действие и страдание. Категориите на Аристотел фиксират рода, задават отношението му към вида и повеляват с необходимост участието им в пресъздаването на световното цяло. Учението за категориите дава на философията сигурен път за преодоляване на митологическите наслоения.

След Аристотел конкретността на теоретизирането прави решителна крачка чрез категориалния анализ, обявен за задължителен момент във философското отношение към света.

В Средновековието философският интерес към категориите се осъществява във всеизвестния спор между двете течения:

- номинализма - категориите са само имена на нещата /Universalia sunt nomina/;

- реализма – категориите съществуват действително и реално, те са суверенни реалии. /Universalia sunt res/.

През Новото време кардиналният въпрос за категориите касае тяхната система, връзките и подредбата им.

Голям е приносът на Кант, според когото категориите са вечни априорни /доопитни/ форми на разсъдъка, характеристики на познаващия субект, а не на битието. Той ги групира в четири рубрики (Подробно са представени в темата, посветена на Кант).

Хегеловата система на категориите е логика на развитието. За него те са степени, стъпала, следващи осъществяването на историческия процес. Той създава логическа структура, чрез която философската теория за първи път възпроизвежда развитието на историята и културата по чисто теоретичен път, пресъздава идеално закономерностите на целесъобразната човешка дейност. Хегел показва категориалните определености на нещата като исторически продукт; това са живи и жизнени определености, които преминават една в друга, пораждат във взаимния си преход по-висши определения и така описват и обясняват прогреса.

Разликата между категориалните системи на Кант и Хегел се състои в това, че тази на Кант е система на статичността, а Хегеловата е система на динамичността.

Езикът на философията е богат. Той включва много понятия и термини; знаци и символи; метафори и митологически изрази, които не подлежат на систематично подреждане. Всяко изразно средство във философията получава значение само в единство с останалите, изграждащи определен дискурс /от лат.”discours” – “разсъждение”, “довод”, аргумент”/ или система. Това е израз на пределността и многозначността на проблемите на философията, което я прави уникална форма на културата, наред с науката, религията, морала и изкуството.

Философската теория аксиологизира света, защото във философстването светът е оразмерен съобразно човека, съобразно неговите ценности и идеали.



ТЕЗИСИ

Философия и философстване. Философията като феномен на културата. Като форма на знанието. Философската рефлексия. Философската теория. Уникалността и проблематичността на философията. Методи и принципи на философията. Философски категории. Функции на философията.


КЛЮЧОВИ ДУМИ

философия, “любов към мъдростта”, философстване, философска рефлексия, диалектика, метафизика, индукция, дедукция, логика, дефиниция, смисъл, същност, категории, универсалии, ценности, аксиология


ЗАДАЧИ

1. Как се прави философия?



  1. 2. Кой прави философия?

3. Какво е отношението на философията с другите форми на културата:

  • наука

  • религия

  • морал

  • изкуство.

4. Какво е отношението на светогледа и философията?

5. Анализирайте функциите на философията:

- за човека: гносеологическа /от гр. “gnoseos” - познание/, праксиологична /от гр. “praktikus” - действие/, аксиологическа /от гр. “aхios” - ценност/, светогледна, комуникативна;

- за обществото: изследователска, социално-историческа, политическа, идеологическа, прогностична;

- за науката: методологическа.

Литература

1. Введение в философию. Ч.1. М., 1989

2. Д. Денков, Ив.Колев. Антология по философия. С., 1991

3. Д. Михалчев. Философията като наука. С., 1946

4. Диоген Лаерций. За живота на философите. С., 1985

5. Ив. Колев, Д. Личева, Ал. Гънгов. Антология по философия. С., 1992

6. Им. Кант. Пролегомени. С.,1971

7. Им. Кант. Критика на чистия разум. С., 1967

8. История на философията Т. 1-3. С., 1982

9. Мит и философия. С., 1991

10. Фр. Хегел. Науката логика. Т.1. С., 1966

11. К. Ясперс. Въведение във философията. С.,1994




ВТОРА ТЕМА

СИСТЕМА НА ФИЛОСОФИЯТА
“Дяловете на философията са три- физика, етика и диалектика. Физиката разглежда Космоса и нещата в него; етиката се занимава с живота и нравите; а диалектиката предоставя аргументи и на двете.”

Диоген Лаерций

Философията и философстването са достъпни само на човек, опитващ се да познае самия себе си, своето място в света, вълнуващ се от вечните въпроси на битието и живота, съмняващ се, търсещ. Тогава философията не просто ще предаде готови знания, а ще “пробуди” човека, неговата душа към размишления за истината, ще го “поведе” към “Отсамното” и “Отвъдното”, ще го доведе до особено състояние на духа, близо до “катарзиса”, и благодарение на всичко това може да се надява на “второ раждане”- раждането на духа.

Методологически важно е философската система да се представи в нейните основни дялове: теоретически и практически, колкото и условно да е това деление. Критерий за това деление е различната проблематика, мисловните нагласи и основните въпроси на всяка една от тях. Теоретическата философия пита: Какво е светът? Какво е знанието? Практическата философия пита: Как да живея? Академизмът дава предимство на теоретическата философия, защото тя е по близо до науката, докато практическата се родее с мъдростта. Цялото развитие на философията съхранява това разделение, понякога дори в една и съща система.



Теоретическата философия се дели на философия за битието и философия на познанието. Това деление, макар и не съвсем еднозначно, е едно от най-приемливите, най-ясните и разглеждани кардинални разграничения във философията. Защото проблемите на битието и на знанието са различни теми, но не трябва да се отрича тяхната връзка. Те образуват органична цялост, наречена теоретична философия.
Философия на битието

Въпросът на въпросите - битието е философското начало. Да се “занимава” с битието, да “търси тайните” на битието, в това философията отстоява своята специфика пред науката, религията и изкуството. Попълва своя уникален и своеобразен предметен смисъл, несводим нито към експерименталното знание, нито към вярата и синтезира себе си в логически основания, различни от строгите рационални абстракции и езика на науката, нито към интуитивните прозрения на религията, дори и тогава, когато последните са обект на философстване. Да се занимава с битието, за философията е начин да демонстрира онзи специфичен начин на мислене, наречен философстване. Философията на битието е метафизика и онтология.



Метафизика /от лат. “metaphisika”, от гр. “онова, което идва след физиката”/. Древногръцките философи разбират физиката като знание за природата, а “отвъд физиката” те поставят знанието за свръхсетивните принципи на битието. Като понятие е въведено от Андроник Родоски, обединил в І в.пр.н.е. различните лекции, бележки и писания на Аристотел по наричаната от него “първата философия”.

Метафизиката е учение за свръхсетивните принципи и начала на битието. Метафизически проблеми има във всички области на знанието, защото почти навсякъде “се опираме в нещо недостъпно за разума”. За пример може да послужи принципът на причинността: ако светът е пронизан от причинно-следствени връзки, то последователността на причините неизбежно отива в безкрайността и предполага “първа причина”, да речем Бог, или до такова ниво, за което не можем да кажем нищо в рамките на разумното разсъждение.



Онтология /от гр. “ontos” - “съществуващо” и ”logos” “слово”, “учение”/. Терминът е въведен от Хоклениус във “Философски лексикон” от 1613г. като философия на битието. Понякога онтологията се отъждествява с метафизиката, но по-често се разглежда като нейна оснополагаща част, като метафизика на битието.

Във философията на Античността се различават битие и съществуващо. Съществуващото е съвкупност от вещите. Сред тяхното многообразие може да се намери нещо общо за всички, такъв “неутрален” признак на света, на съществуващото въобще, който се заключава в това, че той - “светът въобще”- съществува. Това се изразява в понятието битие. Изначално основният въпрос на философията звучи така: защо съществува “нещо”, а не нищо? Защо въобще “нещото” е и на какво се дължи?

Битието е самодостатъчно. То е причина само на себе си. Към нищо не се свежда и от нищо не се извежда. Битието е действителността в пълния смисъл на това понятие. Всичко останало, което има външни причини, не е действителност в по-горния смисъл на разбирането. Доколкото битието “се открива” само на човека и на мисленето, то “постигането” на битието е приобщаване на човека към свободата и истинното съществуване

Битието не е вид или разновидност на предметите, не е общо понятие за клас предмети, битието е битие на съществуващото. Онтологията е философия на битието.

Предметът на космологията е универсаумът, всеобхватното цяло, към което принадлежи всичко, което има пространствени и времеви характеристики. Предметът на космологията е Космосът, разбран в античното значение - хармония, симетрично подредено цяло. Знанията за универсума се увеличават и попълват постоянно, докато знанията за битието не се увеличават. Може да се каже, че термините “универсум” и “битие” са само различни аспекти и различни начини на нашето отношение към реалността.

Универсумът е открит за рационално обяснение и с ръста на науката той става все повече “интелигибилен”. Знанията за универсума са обективируеми, “преносими” и предаваеми.

Битието не е част от универсума, от неговото съдържание или от неговата вътрешна структура, то не става по мярата на знанията по-понятно и “интелигибилно”. Битието е “зад” и “над” “интелигибилността”.
Философия на познанието

Философските въпроси за познанието са: Как, докъде и защо познаваме? Какъв е механизмът на познанието? Степени и форми на познанието? Що е знание? Що е сетивно и логическо? Що е рационално и ирационално? Какво е опит и разум? Какво е истина? Обект и субект на познанието? Знание и практика?

Или както Имануел Кант формулира общия въпрос на теорията на познанието: Какво мога да знам?

Всички тези и още въпроси за познанието са зависими от всеобхватния и доминантен характер на въпроса за битието. Философията на познанието е епистемология и гносеология.



Епистемология /от гр. “episteme” - “знание” и ”logos” “слово”, “учение”/ - учение за знанието, теория на познанието. Терминът се въвежда от шотландския философ Дж. Ф. Ферие в “Основи на метафизиката”, 1854г.

Гносеология /от гр. “gnosis”- “знание” и ”logos” “слово”.

Тази философия изучава общите черти на познавателния процес и неговите резултати - знанието. Традиционният анализ на знанието е елемент от теоретическата философия, наред с онтологията. В класическата новоевропейска философия този анализ обикновено се осъществява в рамките на общото учение за “човешкия разум”. Така е във философията на Декарт, Лок, Лайбниц, Юм, Кант - велики философи, положили фундамента на нашите представи за познанието. До средата на ХІХ в. тази част от философията преимуществено се нарича гносеология, а десетилетия по-късно, предимно в англоезичната философия, се налага терминът епистемология. Особени причини за терминологични различия между тях не съществуват, те се ползват и трябва да се ползват като синоними и означават едно - философия на познанието.

Епистемологията е част от философията, която изучава познанието като процес, границите на знанието и неговата достоверност. От началото на ХVІІ в. учението за познанието става изходна философска дисциплина. Става дума за преврата, извършен от философите на Новото време, т.нар. епистемологичен преврат, видно дори от заглавията на книгите им: “Правила за ръководство на ума” на Декарт; “Опит върху човешкия разум” на Лок; “Нов опит върху човешкия разум” на Лайбниц; “Трактат за началата на човешкото знание” на Бъркли; “Трактат за човешката природа” на Юм; “Критика на чистия разум” на Кант.

Защо тези велики философи единодушно размишляват върху човешкия разум и познание, а не да речем за Вселената и за Бог? Те са се ръководели от една проста, но далновидна идея. Светът, в който съществува човек, е безкраен и многообразен. На човечеството не би му стигнало времето и силите да познае света в неговото разнообразие. Обаче “инструментът”, с помощта на който човек познава света - сетивата и разума са обозрими и както казват тези мислители практически еднакви у всички хора. Могат да бъдат познати. Те са познаваеми.



Ако философията успее да обозре човешката природа и да разбере същността на познавателния процес - преимуществено с помощта на сетивата /зрение, слух, осезание/ ли познава човек, или по пътя на чистото мислене. А ако познанието е обединение на сетивното с разумното познание, то тогава човек би могъл да познае и разбере всичко останало. Мисли, първоначално изказани от Декарт, но превърнали се в основно кредо на Дейвид Юм.

Практическата философия се дели на философия на културата, философия на историята, философия на науката, философия на изкуството, философия на религията. Днес към практическата философия се включват раздели като социална философия, политическа философия, философия на икономиката, на техниката и др.

Философия на културата - изследва природата, единството на културния процес, природата на артефакта, архетиповите ситуации, културните форми, културното пространство и време, инвариантите на социодинамичните модели, закономерните повторения в компонентите на културата, историята на културата и връзките между културите, междукултурното общуване. От философски позиции става възможно усвояването на разноликия човешки опит и приобщаването на индивида към културния космос. Философията на културата е призвана да осмисли най-неочакваните, винаги нови, вечно възобновяващи се парадокси на човешкото битие и творчество.

Философия на историята - това е особена изследователска сфера на философското знание. Важни въпроси за нея са: възможността на историята, онтологията на историческото време, на историческото действие, на историческия смисъл, на историческото направление, за умопостигаемия смисъл на историята, историческата интерпретация, творците на историята, на историческата детерминация - закономерност или случайност, предсказуемост и непредсказуемост, необратимост на историята. Спецификата на философията на историята зависи от общата насока на философската система, чийто елемент е тя. Терминът е въведен от Волтер в едноименния труд “Философия на историята”, но самата тя възниква много по-рано - в историко-философския процес - още в древногръцката традиция.

Философия на науката - разглежда основните проблеми на дисциплините, изучаващи научното знание, механизмите и формите на неговото развитие. Като самостоятелна област на философски изследвания философията на науката се формира в средата на ХІХ век в трудовете на Джон Стюарт Мил, Огюст Конт и други мислители. Дотогава философите разсъждавали за науката в рамките на общите теории за природата на човешкото мислене, една от висшите прояви на което е науката. В ХХ век във връзка с революционните открития във физиката /теорията на относителността, квантовата механика и др./, в биологията /генетичните теории/, в информатиката и др. интересът към философските проблеми на науката нараства. Философите от “Виенския кръжок” обявяват логиката и философията на науката за главни области на философията, а цялата останала философия за спекулативна нейна част. Тази позиция, известна като сциентизъм /от лат. “scientia” - “наука”/, влиза в основните концепции на “позитивизма” и “постпозитивизма”, известни с философския си интерес към науката и научното развитие.

Философия на религията - понятие, което може да се разглежда в широк и тесен смисъл. В широк смисъл понятието означава съвкупност от актуалните и потенциалните философски нагласи по отношение на религията - осмисляне на нейната природа и функции, отделните религиозни феномени /идеи, вяра, обреди, свещени книги и свещенодействия/, философските основания за съществуването на Бог, разсъждения за природата на отношенията Бог-свят, свят-Бог и Бог-човек, човек-Бог и др.

В тесен смисъл на думата това е автономно разсъждение за божеството и за религията, особен тип философстване.

Единодушие в разбирането на природата и функциите на философията на религията сред философите няма. В своето историческо развитие философията на религията се проявява в устойчивите типове – философско религиознание и философска теология. Като философски анализ на системите на религиозни вярвания или като опити за конструктивно философско обосноваване и разработка на философско учение за бога.

Антропология /от гр. “anthropos”- човек и “logos”-“слово”, “учение”/ - философия за човека. Главен проблем на този теоретичен дял от философията, често включван и към практическата, е човекът и всички произтичащи проблеми, тези, питания, загадки. Достатъчно е да споменем: битие и небитие; смисъла на живота; живот и смърт; душа и тяло; любов; щастие; произход на човека; откъде идва и накъде отива човек; крайност, преходност и смъртност; избор; свобода и отговорност; същност и съществуване. Всяка философска тема е тема за човека. Всяка философска парадигма съдържа философска антропология.

“Какво е човекът?”- на този коренен философски въпрос е посветена самостоятелна тема в разработката.


Други деления на философията

В рамките на метафизиката според поставянето и решаването на проблема на битието философията се дели на два типа.



Материализъм /от лат. “materialist” – “веществен”/ - утвърждава първичността на материалното и вторичността на духовното, което означава вечност, несътворимост на света, безкрайност на света във времето и пространството, познаваемост на света и човека.

Идеализъм - утвърждава първичността на нематериалното, духовното, идеалното. Различават се две форми: обективен, който приема за основа на света обективно съществуващо духовно свръхиндивидуално съзнание, назовавано с различни имена; субективен, свеждащ знанието за света до съдържанието на индивидуалното съзнание. Крайна форма на субективния идеализъм е солипсизмът /от лат.”solus”- “единствен” и “ipse”- “сам”/ - съществува само човек с неговото съзнание, а обективният свят съществува само в съзнанието на субекта.

В епистемологията се различават:



- емпиризъм /от гр. “empeiria“- “опит”/ -философско учение на познанието, според което познанието е сетивен опит, цялото знание се обосновава в опита и чрез опита. Главни представители: Френсис Бейкън, Джон Лок, Джордж Бъркли, Дейвид Хюм.

- рационализъм /от лат. “ratio”- “разум”/ -философско учение на познанието, според което познанието е основано върху необходими и всеобщи истини на разума или от понятия, вродени в ума. Класически представители са: Рене Декарт, Бенедикт Спиноза, Готфрид Лайбниц.

Други особени разновидности в теория на познанието са: позитивизъм, есенциализъм, феноменализъм, критически рационализъм, епистемологически анархизъм и др.

Класическо деление на философията, което отчасти следва античната традиция, се свежда до следните разновидности.

Логика - като философска дисциплина се отъждествява от Кант с теория за логическото познание. Хегел я развива като чиста онтология. Обект на философската логика е “логическото” като ядро на логическите систем. Днес логиката се развива като самостоятелна наука за мисленето. Има няколко вида: формална, диалектическа, символна.

Етика /от гр.”ethos”- “навик”, “обичай”/ - като една от най-старите теоретични дисциплини, е едновременно философия на морала и на свободата на волята и в този смисъл съвпада с практическата философия /вж. Имануел Кант и “Критика на практическия разум”; Г.В.Фр. Хегел и “Философия на правото”/ и от друга страна, е нефилософска форма на културата. Днес се разработва като философия на нравствеността и на морала.

Естетика /от гр. “aisthesis”-“сетивност”/. Като термин, означаващ теория за сетивното познание, схващащо и създаващо прекрасното и отразяващо се в изкуството, се въвежда от немския философ Алексъндър Готлиб Баумгартен през 18 век в труда му “Философски размишления за някои въпроси относно поетическото произведение”. От там насетне естетиката е философия на красотата и философия на изкуството със свои предмети, свои въпроси и категории, свои резултати и ценности.

Не е нужно и не е възможно да се изброяват всички концепции за деленето на философията и различните позиции във философията.



ТЕЗИСИ

Деление на философията. Видове и направления във философията. Развитието на философията е разграничаване на основните направления: теоретическа и практическа. Видовете философии ориентират философстващите. Принципи и критерии за деление на философията.



КЛЮЧОВИ ДУМИ:

философия, система, деление, теоретическа и практическа философия, онтология и гносеология, антропология, физика, логика и етика, естетика, философия на философията – метафилософия



ЗАДАЧИ

1. Проследете определенията за логика, физика и етика на Им. Кант в произведението ”Основи на метафизиката на нравите”.

2. Прочетете “Тъй рече Заратустра” на Фридрих Ницше и анализирайте мита за “свръхчовека”, като антропологическо учение.

3. Какви са “отношенията” между философията и реториката? По примера на “Държавата”, кн.1 от Платон.

4. Напишете есе на тема “Жаждата на човека за безсмъртие”, като използвате: диалога “Федон” на Платон; “За душата” на Аристотел; “Трагичното чувство за живот при хората и народите” на Мигел де Унамуно, наричан философ на безсмъртието на душата; или “Всички са смъртни” на Бовоар.

5. Мигел де Унамуно твърди: “Философията постига повече чрез поезията, нежели чрез науката” и че “поетът и философът са близнаци, нещо повече, те са тъждествени един с друг”. Какво има предвид философът с тези думи?



Литература

1. Антология по философия. С., 1992

2. Диоген Лаерций. За живота на философите. С., 1985

3. Европейска философия. Антология. Т.1. С., 1994

4. Идеи в културологията. Т.1, С., 1990

5. Им.Кант. Основи на метафизика на нравите. С.,1974

6. Исак Паси. Към философията на живота. С., 1994

7. К.Ясперс. Въведение във философията. С.,1994

8. М.Шелер. Мястото на човека в Космоса. С., 1991

9. Взаимното влияние на мит и логос. Шумен, 2003

10. Философия. М., 1996



  1   2   3   4   5   6   7   8


©netref.ru 2017
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет