Капитан Петко войвода



бет1/10
Дата02.05.2016
өлшемі1.83 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10
Капитан Петко войвода
Николай Хайтов

„Не ща везирин да ставам, не ща в сараи да седя, стига ми мене царството, дето ме тачи народа“…

Преди да се появи Петко войвода в Родопите, там е действал прославеният Ангел войвода, наричан още „Ангелчето“. Тоз страшен хайдутин пада, както вече знаем, от куршума на собствения му другар на 8 ноември 1860 година в подножието на планината Курудаг – с бъклица в едната си ръка и с ятаган в другата. Замаян от неочакваната си победа, предводителят на турската потеря кърагаларинът Осман ага побързал да отреже главата на войводата, забива я на кол и с кървавия си трофей начело се отправя за градеца Кешан, за да се похвали там с необикновена победа.

Наплашените бейове и агалари в Кешан не смеели да повярват изведнъж, че „крилатият“ Ангел е вече мъртъв, та станало нужда да викат хора, които познавали добре Ангел войвода, за да докажат, че „наистина“ това е страшният хайдутин.

Радостта на властниците е неописуема не само в Кешан, но и в Одрин, където Осман ага занася войводската глава, за да я търкулне в краката на Вали паша и да чуе радостен неговото „аферим!“ Заедно с това „аферим“ той получава нещо много по-голямо, за което не е дори мечтал: производство в бимбашия! По този радостен случай зурните в Одрин няколко дена неспирно вият, а даулите денонощно блъскат, за да чуе мало и голямо, че царският душманин Ангел, човекът, който цели тридесет години е стряскал бабаитите с мечия си глас, е вече мъртъв. Че няма вече кой да се опре на бейовете, когато грабят своите изполичари; на кърагаларите, когато в съдружие с разбойниците изтезават и убиват за пари, на всесилните прекупвачи на десятъка, които събличат ризите от гърбовете на сиромасите. Няма вече кой да плаши бабаитите, когато си разпасват пояса в беззащитните български села. Няма кой!

Радват се на това „няма“ Осман ага, радват се бабаити и разбойници, чифликчиите и слйовниците, без никой да подозира, че планината, свикнала да ражда хайдутин подир хайдутин, е откърмила нов – не по-малко силен и страшен от Ангел войвода, който ще отмъсти на Осман ага и ще бъде крило за беззащитната рая… Тоя силен и страшен хайдутин се появява на 7 май 1861 г., само няколко месеца след смъртта на Ангел войвода, точно по същите места, където треперливата ръка на Георги Влаха пролива кръвта на дивния юнак. Този нов хайдутин се нарича Петко, момче на ненавършени седемнадесет години, чиято бяла като мляко на момиче кожа още не е сетила бръснач.

За разлика от други български хайдути като Филип Тотю, дядо Илю Малашевски или Чакъра от Самоков, които рано проявяват буйност и непокорност, борят се, бият се с турските си връстници и си чупят главите един на друг, детството на бъдещия войвода Петко протича кротко и обикновено, сред осем братя и сестри, които се трудят заедно с родителите си по нивите и овчарските къшли за препитание на многолюдното семейство. Децата в Дуганхисар, Ференска околия, където Петко е роден, от шестгодишна възраст започват да водят воловете на бащите си, когато те орат, пасат телците и яретата, мулетата, ходят за дърва, а като подраснат, докъм десетата година, родителите им ги пращат аргатчета по чифлиците в другите села, да се научат сами да си вадят хляба. В това отношение и Петковият баща Кирко не направил изключение от другите. Когато станал на 10 години, Петко замолил баща си да го прати, на попа да учи писмо и четмо, но родителят на бъдещия войвода, сам безкнижен, сметнал това за глезотия и вместо в училището, пратил сина си да пасе овце в турското село Дуралкьой, Дедеагачко. Малкият Петко две години пасъл там бейските овце, а след това се върнал в село, заминал на „печалба“ в околийския градец Фере, но и там не успял много да се задържи и си допаднал в Дуганхисар. Когато навършил петнадесет години, той изявил отново старото си желание да учи и макар че и този път баща му Кирко не разрешил, сега Петко не му се покорил и на своя глава отишъл при даскал Лефтер в селския метох, където две години се учил да пише български думи с гръцки букви.

Учението допаднало на Петка и той намислил да навлезе в по-голямата наука, която се преподавала в Гюмюрджина и Фере, но тъкмо в туй време се случва онази мрачна поразия в живота му, която го отбива от книжовното поприще и го запраща в гората като професионален отмъстител.

Поразията става с по-големия брат на Петко – Матьо, аргатин овчар у чифликчията Мехмед Кеседжи в турското село Бахшибей. Матьо бил добър овчар, весел и подвижен, чуден свирджия на кавал. Тези му качества се харесвали на бея и Матьо станал постепенно негов любимец между всичките чифлишки работници и овчари от Дуганхисар, които аргатували на бея. Не щеш ли, случили се между тях и върли завистници, които не могли спокойно да гледат как Матьо плава като зехтин над

всички, и се наговорили да го „подровят“. Удобният случай скоро им се представил. Като стрижели веднъж овцете, задал се и беят на бял кон, а Матьо, като го видял, рекъл на овчарите: „Кога ли ще дойде дядо Иван, да пояздим и ние на този кон!“ Казал ли е тези думи наистина, или враговете му са ги измислили – не е известно, но е известно, че един от тях, някой си Митьо Кофтанов, още същата вечер предал тези думи на бея и с това решил съдбата на Матя и на цялото негово семейство. Беят се вбесил от думите, които неговият любимец уж изрекъл, и в същата минута решил да погуби „върлия свой душманин“. Матьо се подсетил, че нещо лошо му се крои, та започнал да прибира туй-онуй от багажа си и да го праща в Дуганхисар с намерение и самият той, като си отиде, вече да се не връща в бейския чифлик. А имало и повод да си иде: в Дуганхисар на 15 септември ставало голям Богородичен събор и Матьо като годеник трябвало да бъде там на празничната веселба.

Беят разбрал това и когато в навечерието на празника Матьо отишъл в Бахшибей за ярма на овцете, Кеседжият вместо да го освободи да си върви, задържал го до късно през нощта, за да му свири. Докато Матьо свирил на двора, дошъл братовчедът му Вълчо. Досещайки се, че нещо около него не е в ред, Матьо замолил Вълча да го почака, докато беят го освободи, та заедно да си вървят към село. Вълчо наистина останал, а когато около среднощ беят ги освободил и тръгнали за в Дуганхисар, по пътя ги пресрещат няколко пратени от бея въоръжени турци главорези от село Чомлекчи, убиват двамата братовчеди – Матя и Вълча – и ги захвърлят във водите на Марица. Когато на другия ден се пръснала из Дуганхисар грозната мълва за „бастисването“ на двамата овчари, близките им тръгнали да ги дирят, но намерили само труповете и а мъртъвците, изхвърлени от реката сред едни върбалаци на брега.

Петко се намерил там, когато обезумялата от мъка негова майка се хвърлила да прегръща безжизнения труп на Матя, накълцан и обезобразен от ножовете на безпощадните палачи. Петко се намерил там и запечатал страшната картина в сърцето си, където след първите пристъпи на жалост и тъга кипнала неутолимата жажда за отмъщение, дошло смелото решение да стане хайдутин и да се разправи с убийците на брата си. На Петка може да му се е искало веднага да се отплати на душманите, но жълтите есенни листа на дърветата му напомняли, че ще трябва да потърпи до новата пролетна шума. Междувременно струпали се нови беди върху Пегковия дом: властите арестували баща му за някакви си уж провинения, държали го доста време в каушите, „изпитвали го“ за вината му, пуснали го, пак го задържали, за да го освободят отново, след като били дадени за подкуп много пари. Въпреки рушвета заплахата от ново преследване и произволи си останала и тя разсипала здравето и спокойствието на целия Кирков дом и нагорещявала все повече омразата на Петко към турските властници.

Тласкан от тези чувства, през зимата на 1861 година Петко започнал тайно да придумва неколцина измежду своите връстници в Дуганхисар и съседните села да зарежат оралата, овчарските геги, да направят хайдушка дружина и да отмъстят на турците за всичките зулуми и неправди. А зулуми и неправди ставали по това време безконечни и безбройни. Около 90 вида даждия и данъци обременявали бедното българско население. Някои от тези данъци, като например десятъка, държавата отдавала на откуп в ръцете на разни бейове и богаташи, които заплащали наведнъж тоя данък в хазната, а те самите го събирали от населението с помощта на въоръжени арнаутски шайки и, разбира се – в много по-голям размер. Тези арнаутски шайки, които събличали по три кожи от една овца, били страшен бич за българското население, а нямало власт, която да го защити, нямало сила, която да ги спре, защото прекупвачите на десятъка били все хора влиятелни. Друга една страшна напаст, която вгорчавала живота на раята, били турските разбойнически шайки. Местните властници не можели да се справят с разбойниците, а и не искали сериозно да ги преследват, защото повечето от тях били ортаци на разбойниците и получавали своя дял от тяхната плячка. На това отгоре правителството заселило между беломорските български села, преселени от Крим, полудиви черкези и татари, жестоки, професионални крадци, които направили живота на местното население още по-непоносим и тежък. Ето защо Петковите думи за отмъщение паднали като мехлем върху раните на неколцина озлочестени аргати и овчари, които се събират около Петка, въоръжават се и на 6 май (Гергьовден) 1861 година излизат в гората, след като си дали клетва, че ще бъдат верни един на друг, ще живеят като братя и няма да свалят оръжието, докато не отмъстят.

Когато се разчуло в Дуганхисар и съседните села за излизането на малката Петкова дружина (първоначално тя наброявала 7 души), мнозина се подемели на „вироглавите момчета“, че се дигнали против безчислената военна и полицейска турска сила, против опитните мустакати кърагалари и прославени бабаити-главорези. Затова пък тия същите недоверчиви хора си прехапали езиците, когато наскоро се разчула новината, че Петковата хайдушка дружина „сгащила“ убийците на Матьо и се разправила с тях по същия начин, както се бяха разправили те със своите жертви. Скоро след това хайдушкото отмъщение изпитал и главният виновник за убийството на Матя – бахшибейскйят чифликчия Мехмед Кеседжи.

Матьо и Вълчо били отмъстени, но Петко не сметнал, че с това неговата работа в гората се е свършила. Докато търсел убийците на брата си, младият войвода се натъкнал и на много други тъжни случки, неправди, които изисквали наказание и отмъщение, затова след първото накървавяване на ножа той не преставал да търси удобен случай да си премери силите с турските кърагалари. Тоя случай му се представил на 16 юни 1861 година, когато в околностите на село Бахшибей малката Петкова дружина неочаквано срещнала турската полицейска потеря, предводителствувана от един известен в околията със своята жестокост кърагалар. Макар че хайдутите били една шепичка в сравнение с потераджиите, те с такава стремителност връхлитат, че заптиите се разпръсват из полето и дълго след това не могат да се съберат един с друг. Двама от тях падат на полесражението, неколцина са тежко ранени, а останалите са така стреснати от буреносния пристъп на въоръжените българи, че дълго време не смеят да се покажат навън от Бахшибей. Две нови кървави схватки с потерите през месец август, и името на новия хайдутин Петко, наричан подигравателно „Петко Пантата“, влиза в устата и на старо, и на младо и – главно – влиза в сърцата на всички потиснати и пострадали от бейските зулуми, които дават на Петка не само своята обич, но и своята закрила.

Бързи и изненадващи удари – това е тактиката, която Петко следва още в самото начало на своята хайдушка дейност. Дружинниците му са малко – само шестима, – но те са млади и краката им са бързи: ако вчера са се сблъскали с турците при Бахшибей, след няколко дена ги връхлитат при Каракая, а на другия ден пушките им прогърмяват в Чомлекчи и създават впечатление, че са няколко отделни чети. Изобщо Петко още в началото действа като стар и опитен хайдутин и това не е случайно – той прилага дълголетния хайдушки опит на големите войводи преди него и особено на Ангел войвода, с когото брат му Матьо се е познавал и за чиито легендарни подвизи той е разправял на Петка със страст и увлечение.

Турците гледали отначало с пренебрежение на Петковите „голобради хайдамаци“, но след вразумителните удари, които получават през лятото на 1861 година, те започват усилено да ги преследват. Народът обаче с такова усърдие го крие, че всички опити да се „сгащи“ малката дружина остават безуспешни. Така изминава лятото и настъпва есента. Шумата опадала и според стария хайдушки обичай Дружинниците се пръснали по гюмюрджинските и фереиски села, у верните свои ятаци и покровители, където прекарали зимата на 1861 – 1862 година в нови кроежи за пролетта, с нови закани към тоя и оня зулумджия.

ОПАСНОТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ. ЩАСТЛИВОТО

НЕДОРАЗУМЕНИЕ. ВТОРОТО ИЗЛИЗАНЕ НА

ПЕТКО В ГОРИТЕ


Меката беломорска зима неусетно минала и щом дърветата и храстите се хубаво разшумели, Петковата чета отново се появила в Родопските гори. Заедно с това разшавали се и гютерите. Кърагаларите във Фереиската и Дедеагачката каази, където се навъртала хайдушката дружина, получили строго заповеди да преследват и унищожават „неколцината хаирсъзи“, които нарушавали тишината и реда в речените две околии. На два пъти през месец юни – веднъж в село Ханджас и втори път край село Дуралкьой – потераджиите успявали да срещнат Петка и да завържат сражение, но и от двете кървави схватки Петко успява да излезе невредим. През август край село Исьорен в планината Чобандаг хайдутите водят ново кърваво сражение със своите преследвачи, На 5 септември сражението се подновява – речи-кажи – на същото място, но Петко и тоя път успява да отблъсне турците и да се оттегли във вътрешността на планината. След тези несполучливи за турците сражения следва есенно затишие от няколко месеца, когато потераджиите загубват дирите на Петко, а той – вместо да свие знаме и да пръсне хората си по селата продължава да броди из голите планински върхове и чуки. Това е грешка, която младите, самонадеяни хайдути скъпо заплащат. На 6 януари 1863 година една потеря от 130 души заптии и башибозуци ги открива и загражда край селото Исьорен в Еноската кааза (околия). В здраво стегнатия около нея железен обръч малката Петкова дружина се бие храбро, но сто и трийсет пушки и пищови бълват срещу нея смъртоносен огън. Двама от 9-те Петкови дружинници падат убити на място веднага след започването на кървавата схватка. Самият войвода Петко е тежко ранен в краката и не може да се движи. Ранени са и трима от другарите му: Петко Радев от село Калайджи дере, наричан Кючук Петко, за разлика от големия Петко (войводата), Комньо Стоянов от Дугалхисар и Стоян Атанасов от Исьорен. Двамата здрави хайдути успяват да пробият обръча и да се измъкнат, а четиримата ранени, заедно с войводата, след кратка ръкопашна борба падат в ръцете на своите преследвачи.

Дива е радостта на кърагаларите от хващането на Петко „капасъзина“ и те вземат всички мерки да научи старо и младо за тази им кървава победа. Зурладжии и тъпанари съпровождат конвоя на пленените чак до Гелибол, седалището на санджака, и събират многобройни любопитни и зяпачи от всички села, през където минава въоръженото шествие.

За турските властници улавянето на Петко е тържество, но за безправното, потиснато християнско население пленяването на младия хайдутин е съкрушителна новина, която свива сърцата в ужас и страх. Най-тежко преживяват новината многобройните Петкови ятаци, които чакат драматичната развръзка от полицейското следствие и тайно се молят да даде господ сила и твърдост на пленените, за да не подпалят и тяхната черга.

В същото време, докато ятаците тровят душите си в тъмни предчувствия, по заповед на пашата на Гелибол раненият Петко войвода е изпратен във военната болница със строгата заповед да бъде лекуван най-добре, за да може здрав и прав да отиде пред съда. Докато главният военен лекар лекувал войводата, полицейските власти изпращат известие до всички села в Гелиболския санджак, че Петко разбойникът е заловен и ако те имат оплаквания срещу него – да ги представят в съда. Въпреки това известие оплаквания не се получили, защото Петко наистина никого не бил нападнал и ограбил. Това не попречило на турския военен съд да хвърли Петко и другарите му с тежка присъда в Гелиболския затвор.

Петко си дал вид, че приема с примирение тежката присъда, но веднага щом раните му заздравели, той започва да съставя план не само за своето, но и за бягството на всичките двадесет и трима души в кауша. Най-младият в този кауш е той – с ненавършени деветнадесет години, – но хайдушката му слава е успяла да се промъкне в Гелиболския затвор, затова всички се съгласяват с него и следват неговите заповеди за осъществяване на бягството. С помощта на една полусчупена тесла и някаква огрибка почва се пробиването на тунел под зидовете на кауша. Копаят всички, копаят денонощно, с големи надежди и усърдие, с голяма предпазливост, докато най-сетне проходът под зида е напълно приготвен и се чака да настъпи вечерта, за да почне спасителното бягство. Времето върви бавно и мъчително, хората са напрегнати и затова всички изведнъж се изправят, когато в коридора зазвучават тежки стъпки на крака, обути с ботуши. Резето щраква, вратата се отваря и в кауша влиза юзбашият, самият затворнически комендант, следван от няколко жандарми и ковача на затвора, натоварен със синджири. С няколко псувни юзбашият съобщава на затворниците, че заговорът им за бягство е разкрит, нарежда сечивата да се предадат, а виновниците да се заключат във вериги. Заедно с това юзбашият потупва един от двадесет и тримата затворници, някакво си гърче, съдено за кражба, и съобщава, че на този верноподаник султанов се дължи, дето властта е била навреме запозната с плана за тайното бягство.

След тези думи ковачът с веригата се приближава до Петка, за да му я сложи на врата, но ловкият и силел хайдутин грабва тежкия синджир от ръцете му и със страшна сила го захвърля върху главата на издайника. Ударът е силен, но не е хубаво прицелен и вместо по главата на гърчето веригата попада в главата на юзбашият и го поваля мъртъв! Няколко дена след това произшествие в Гелиболската тъмница, по заповед на пашата, окован в тежки вериги и под силен конвой, Петко и другарите му са отправени на път за солунската прочута крепост „Камлъкуле“ (Кървава кула), където били затваряни най-опасните престъпници против турската империя. След убийството на юзбашията надежда за избавление нямало никаква и затова със свити сърца влезли в Солун четиримата пленени хайдути. Те знаели, че в подземието царство на Канлъкуле в мокрота и студ ще изгният хайдушките им кости, та поглеждали със скрита болка волно разлюлялата се морска шир, огряна от хубавото ясно слънце, което нямало да видят никога вече.

Тъй безпощадно мрачна се очертавала хайдушката им съдба, докато затворниците били заведени пред солунския Вали паша и единият от конвойните жандарми бръкнал в пояса да извади „масбата“ (съпроводително писмо). За щастие на арестантите, оказало се, че писмото е загубено някъде из пътя, а конвойният не могъл да обясни кой са арестуваните и за какви престъпления се изпращат те на солунския Вали паша. За късмет на Петко и другарите му (втори късмет за един и същи час!) тержуманинът1 на Вали паша се случил един благороден християнин, който моментално съобразил да използува работата в полза на доведените му затворници, като подучил хайдутите да казват, че са работници от Драма и че молят да бъдат върнати обратно там, та по-добре да се „отбистри“ вината им, за която те нямат и хабер. Тази хитрина хванала място и след двудневно престояване в Солун мнимите (невинни работници от Драма били отправени под стража на път за родния им град. Комньо Стоянов и Стоил Атанасов вървели поотделно, с окови на краката и белезници на ръцете, а двамата Петковци – малкият и големият – пътували заедно в един белезник (дясната ръка на единия – за лявата на другия). Два дена пътували Петко и другарите му в нещастие, докато стигнали най-сетне едно драмско село, където трябвало да се преспи. В това село (пак късмет!) учителят се намерил Петков познайник и с негова помощ, след като заптиите хубаво си хапнали, здраво пийнали и блажено захъркали – нашите хора „духнали“ волни и свободни из Драмското поле.

Волни и свободни, но без пари и без храна! Селата наоколо били повече турски и освободените хайдути, страхувайки се от издайничество, не смеели да се покажат никому, а се криели в обраните царевичаци, където събирали изоставени мамули да залъжат празните стомаси. Притиснати от глад, на втория или третия ден Петко и другарите му решили да се покажат на един овчар арнаутин и да си поискат хляб. Комньо и Стоил се скрили, а двамата Петковци, след като пооправили малко парцаливите си дрехи, явили се пред овчаря и му заискали храна. Арнаутинът доста се вгледал в двамата изникнали като изпод земята парцаланковци, но като ги видял без оръжие – дал им половината си хляб. Петковците започнали моментално да се хранят, но в същото време долетели близки удари на тъпан и се чуло пищене на зурла. Хайдутите попитали арнаутина какви са тия даули, дето бият. Арнаутинът им казал, че това са юшурджии (събрали десятъка). Петковците се доста позамислили: да дочакат въоръжените до зъби полупиюшурджии, видяло им се опасно. Да си тръгнат току-тъй набързо, след като взели хляба на арнаутина – можело да събудят подозрение у него. Решението било взето мигновено. Войводата смигнал на своя адаш, който с пъргавината на котка се хвърлил върху арнаутина, за да го обезоръжи, но арнаутинът се оказал силен и малкият Петко се намерил под него. В тая критическа минута идва на помощ войводата, който измъква от силяхлъка на арнаутина ятагана му, удря го по главата с тъпото и го поваля на земята в безсъзнание. Вземат му след това пушката и хукват из полето, преди юшурджиите да ги наближат. В тази минута четиримата хайдути още не знаят, че тъпаните не придружавали никакви юшурджии, а потерята, пратена да ги проследи. след като в Солун и Драма узнали кои са бегълците и какви са техните престъпления. Когато заптиите приближили до арнаутина, оня се свестил и разказал какво е изпатил. Потераджиите си плюли на краката и до вечерта хайдутите били заградени в едни гробища край някакво турско село и обсипани с пушечен огън. Другарите Петкови били ранени и заловени, а самият войвода, благодарение на тъмнината, незабелязано се вмъкнал в един провален в земята турски гроб и в него дочакал, от никого незабелязан, отминаването на потерята.

Останал без другари, в една враждебна, непозната местност, същата вечер още Петко решава да върви към Ксанти, а оттам за Гюмюрджина, където се надявал да намери оръжие, помощ и нови другари. Движейки се по пътя гладен и отмалял, той попада неочаквано на една стражарница, пред която двама заптии сърбали току-що свареното кафе. Петко понечил да се върне, но заптиите го забелязали и нямало никакъв изход, освен да върви право на вълка в устата.

– Кой си? Откъде си? – попитали заптиите, когато войводата ги наближил.

– Работник съм от Драма.

– Имаш ли тескере?

– Тук е, в пазвата! – излъгал Петко. Той се надявал, че те няма да искат да го проверяват, но заптиите станали и понеже било тъмно, заповядали на Петко да вземе ибрика с водата и да влезе в стражарницата, за да проверят тескерето му. Още малко, и отново щял да падне в капана, но бързата му съобразителност, която неведнъж ще го спасява от тука нататък – спасява го и този път. Когато заптиите влизат през вратата, Петко, който върви след тях, вдига тежкия меден ибрик и с всичка сила го стоварва по главата на близкото заптие, което пада върху другото, а в това време войводата затваря вратата на стражарницата, слага ключалката и с бързи крачки се отдалечава от опасното място.

Сивото есенно утро сварва пребития от ходене войвода в окрайнините на Ксанти. Той хем върви, хем постоянно се озърта дали не се задава някаква опасност. Вместо отзад – опасността се появява отпред, когато иззад един завой пред наш Петка неочаквано се изпречват двама конни полицейски стражари (суварета). Жалката външност на човека, когото виждат пред себе си, привлича тяхното внимание и те насочват конете си към този подранил полубос, дрипав и окаян пътник. Петко се оглежда къде да бяга, но веднага разбира, че в равното без едно дръвче поле ще бъде настигнат о г стражарите, преди да е изминал десет крачки. Да се съпротивява – няма с какво. А заптиите приближават и той усеща по лицето си парещия дъх на конските муцуни. И тогава нова хитрина се ражда в главата на Петка: той започва да крещи несвързани турски думи, търкаля се по земята и си върти очите, удря коня на едното заптие, .конят се подплашва и ездачът се изтърсва на земята, фучи, вие, фъфли, вика и размахва пред лицето на слисаните стражари своите окървавени юмруци, изобщо с такава убедителност изиграва „беоппта“ игри, че двамата суварета побързват да се отдалечат, от този малоумен, който върви подире им и Не престава да крещи.




Достарыңызбен бөлісу:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10


©netref.ru 2019
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет