Летище артър хейли част първа



жүктеу 5.63 Mb.
бет15/37
Дата02.05.2016
өлшемі5.63 Mb.
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   ...   37
: download -> version
version -> Оқушылардың орта буынға бейімделуі барысында жүргізген жұмыстар туралы анықтама. қазан 2014ж
version -> Қазақстан тарихы бойынша Ұбт шпаргалкалары а а. Иманов көтерiлiс отрядтарын қаруландыру үшiн – қару-жарақ шығаруды ұйымдастырды
version -> Дома на окне пылился светильник со сломанным абажуром
version -> Қыс Қыстың ақ бояуы Көрпеге жер оранды Балалар ойнап далада Сырғанаққа тояды Ақ мамық қарды жер Балалар ойнап күлуде Мұзайдында сырғанап Астана
version -> Абай Құнанбайұлы
version -> Mұхтар Омарханұлы Әуезов
version -> Сабақ Қазақтың ұлттық ою түрімен құрлық суын бейнелеу
version -> Қазақ әдебиеті пәнінің негізгі мектепте оқытылу нысаны қазақ әдебиетінің үлгілері Басқа ұлт өкілдерінің қазақ халқының мәдениетін, әдебиетін, өнерін, тілін т б

6


Въпреки увереността, с която говори преди половин час, Синди Бейкърсфелд съвсем не бе решила какво да предприеме по-нататък. Искаше й се да се довери на някого, да поиска съвета му дали да отиде тази вечер на летището, или не. Самотна сред шума и разговорите на коктейла, Синди размишляваше върху двете възможности за действие, които се откриваха пред нея. През по-голямата част от вечерта тя се движеше сред гостите, разговаряше оживено, спираше се с познати или с хора, които би искала да познава, но неизвестно защо тази вечер, много повече от друг път, Синди се усещаше като изоставена. В момента тя стоеше умислена, загрижена, самотна.

Не й се искаше сама да иде на вечерята, която скоро щеше да започне. Можеше или да си отиде в къщи, или да потърси Мел на летището и да му направи сцена.

По телефона тя настоятелно му повтори, че ще пристигне на летището и ще разговарят. Но отидеше ли — Синди го съзнаваше много добре, — щеше да настъпи разрив, положително невъзвратим и окончателен. Здравият й разум подсказваше, че рано или късно разривът е неизбежен, затова по-добре още сега да се свърши всичко. Имаше и други въпроси, които трябваше да се разрешат. Все пак петнадесет години семеен живот не можеха да се отхвърлят така лесно. Колкото и недостатъци и неразбирателства да са имали — а техните не бяха малко, — когато двама души живеят дълго време заедно, обвързват ги тесни връзки, които е твърде болезнено да се разкъсат.

Дори сега Синди вярваше, че техният брак може да се спаси, ако и двамата положат сериозни усилия. Въпросът беше: имаха ли желание да го направят? За себе си Синди бе убедена, че е готова да го направи, стига Мел да приеме някои от условията й, макар че преди той бе ги отхвърлил и тя се съмняваше, че би се променил така, както тя иска. Разбира се, без някои промени съвместният им живот в бъдеще би бил нетърпим. Напоследък помирение не носеше и сексът, който доскоро изглаждаше много от различията им. И там нещо се повреди, но какво точно, Синди не знаеше. Мел продължаваше да я възбужда: дори сега, само като си помисли за него, по тялото й премина тръпка и тя усети, че се разтрепера. Но някак си, когато имаха възможност да бъдат заедно, духовното им отдалечение ги спираше и двамата. И резултатът беше — за Синди поне — раздразнение и гняв, а по-късно толкова силен любовен глад, че й трябваше обезателно мъж. Който и да е.

Продължаваше да стои сама в плюшения салон на ресторанта, където се провеждаше коктейла. Повечето разговори наоколо бяха за бурята и за трудностите на транспорта в снега; но въпреки това, за разлика от Мел, хората бяха дошли. От време на време се споменаваше за Арчидона, което караше Синди да си спомни, че все още не беше открила за коя Арчидона се събираха помощи — за тази в Еквадор или тази в Испания… Бъди проклет, Мел Бейкърсфелд! Аз не съм толкова умна, колкото си ти!

Нечия ръка се докосна до нейната и един любезен и приятен глас каза:

— Искате ли нещо за пиене, Мисис Бейкърфелд? Какво да ви донеса?

Синди се обърна. Пред нея стоеше журналистът Дерик Идън, когото тя бегло познаваше. Той често пишеше в „Сън Таймс“. Както повечето хора от своята професия, той се държеше непринудено и уверено и имаше вид на леко разсеян. Тя си спомни, че при предишни срещи и двамата се бяха заглеждали.

— Да, благодаря — каза Синай, — „Бърбън“ с малко вода. Със съвсем малко. И, моля ви, наричайте ме по име. Мисля, че го знаете?

— Разбира се, Синди.

Очите на журналиста я изгледаха с откровено и нескривано възхищение. Защо пък не, помисли си Синди. Знаеше, че изглежда добре тази вечер — беше изискано облечена и гримирала.

— Сега ще се върна — каза Дерик Идън — и, моля ви, не се отдалечавайте. И без това едва ви открих. — Той се устреми към бара.

Докато чакаше, Синди огледа претъпкания салон. Очите й се спряха на една възрастна жена, с шапка на цветя. Синди й се усмихна приветливо, жената кимна, но отмести поглед от нея. Това бе журналистка, която водеше светската хроника. До нея вървеше фотограф и двамата решаваха кого да снимат за утрешната страница. Дамата с шапката на цветя посочи към няколко благотворителки и техните гости — те се струпаха около нея, усмихвайки й се угоднически, и макар да си придаваха небрежен вид, бяха явно поласкани, че изборът й падна върху тях. Синди знаеше защо дамата я отмина. Сама тя не представляваше нищо. Съвсем друго щеше да бъде, ако Мел бе с нея. Все пак в живота на града Мел беше фигура. Ужасното беше, че Мел не обръщаше внимание на светските почести.

Светкавицата на фотографа блесна; дамата с шапката записваше имена и фамилии. Синди щеше да се разплаче. Почти във всяко благотворително мероприятие… тя участваше без да жали сили, вършеше неблагодарната работа, от която по-издигнатите в обществото дами се срамуваха; и да бъде отмината по този начин!…



Върви по дяволите, Мел Бейкърсфелд! По дяволите с твоя сняг! Дано се провалиш с твоето отвратително, проклето летище, което провали брака ни!

Журналистът Дерик Идън се връщаше с две чаши в ръка — за Синди и за себе си. Пробивайки си път в салона, той видя, че Синди го гледа, и й се усмихна. Той изглеждаше самоуверен. Доколкото Синди познаваше мъжете, разбираше, че той преценява какви са възможностите да легне с нея тази вечер. Вероятно журналистите, мислеше си тя, умеят да разберат отхвърлените самотни жени.

Синди също си направи някои сметки относно Дерик Идън. Тридесет и една-две годишен, реши тя; достатъчно зрял, за да има опит, и все още млад, за да бъде научен на някои неща, да го накара да се забрави. Това искаше Синди. Външно изглеждаше добре сложен. Ще бъде внимателен, може би нежен и ще й даде, не само ще вземе. При това явно беше готов — още преди да отиде за уискито, й даде да го разбере. Контакт лесно можеше да се постигне между двама чувствителни хора с една и съща мисъл в главата.

Преди няколко минути тя избираше между алтернативата да се прибере или да отиде на летището. Сега, изглежда, ще изникне трета възможност.

— Заповядайте — Дерик Идън й подаде чашата. Синди погледна в нея. Беше пълна с уиски — вероятно бе казал на бармана да сипе повече. Боже мой, мъжете са толкова ясни.

— Благодаря — тя отпи глътка и го погледна през стъклото на чашата. Дерик вдигна своята и й се усмихна:

— Тук е доста шумно, нали?

За един писател, помисли си Синди, подобен диалог би бил жалък и неоригинален. Предполагаше се, че тя трябва да отвърне с „да“ и тогава той щеше да й предложи: „Защо не отидем на някое по-тихо място?“ Следващите им реплики лесно можеха да се отгатнат.

Синди забави отговора си, отпи глътка уиски.

Тя размишляваше. Разбира се, ако Лайънъл беше в града, тя не би си губила времето с този човек. Но Лайънъл, нейното пристанище в други случаи, човекът, който искаше тя да се разведе с Мел и да се ожени за нея… беше заминал за Синсинати (или за Калъмбъс) да се занимава със своите архитектурни въпроси и нямаше да се върне десет или повече дни.

Мел не знаеше за Синди и Лайънъл или поне не знаеше нищо определено. Синди допускаше, че той подозира за съществуването на неин неизвестен любовник. Тя също допускаше, че този въпрос не го тревожи особено и му дава възможност да се съсредоточава на летището и въобще да не се сеща за нея. Това проклето летище беше стократно по-пагубно за брака им, отколкото някоя любовница.

А преди не винаги беше така.

В началото на техния брак, скоро след като Мел напусна флота, Синди се гордееше с неговите амбиции. Когато Мел започна бързо да се изкачва по стълбичката на ръководните постове в авиацията, тя беше щастлива при всяко повишение, при всяко ново издигане. Колкото повече растеше Мел, растеше и Синди, особено в обществото, а в ония дни те водеха светски живот почти всяка вечер. От името на двамата Синди приемаше покани за коктейли, вечери, премиери, благотворителни приеми… и ако се случеха две мероприятия в една и съща вечер, Синди беше тази, която решаваше кое е по-важно. Тези обществени ангажименти, запознанства с изтъкнати хора бяха важни в началото на кариерата на един млад човек. Дори Мел признаваше това. Той приемаше всичко, което уреждаше Синди, без да роптае. Бедата беше в това, чак сега проумя Синди, че техните крайни цели се различаваха. За Мел обществените контакти бяха средство за осъществяване на професионалните му амбиции; той отдаваше значение само на кариерата си, а светският живот бе външната форма, с която лесно можеше да се раздели. Синди, от друга страна, виждаше в кариерата на Мел само пропуск към по-висшите кръгове на светското общество. Понякога си мислеше, че ако бяха разбрали своите намерения още в началото, може би щяха да постигнат споразумение. Но за съжаление бяха пропуснали този момент.

Разривът им започна приблизително тогава, когато Мел — освен че беше генерален директор на международното летище „Линкълн“ — го избраха президент на Съвета на ръководителите на летищата.

Щом Синди разбра, че влиянието и възможностите на мъжа й се простират чак до Вашингтон, тя разцъфна от щастие.

Честите покани в Белия дом, близките контакти с президента Кенеди накараха Синди да си въобрази, че скоро ще се влеят във вашингтонското висше общество. В най-розовите си мечти тя се виждаше на снимка заедно с Жаклин, с Етел или Джоун, в Порт Хайанис или по моравите на Белия дом.

Но това не стана. Мел и Синди не влязоха в светския живот на Вашингтон, макар че това не беше никак трудно. Напротив, по настояване на Мел те започнаха да отклоняват много от поканите. Мел прецени, че неговото професионално положение не се нуждае повече от това да бъде „сред“ светското общество, на което той и без това не държеше.

Когато Синди разбра накъде клонят нещата, тя експлодира и му направи страхотен скандал. Това също бе грешка от нейна страна. Мел понякога бе склонен да приема разумните й предложения, но нейната ярост обикновено го караше да упорствува за своето. Кавгата продължи цяла седмица, Синди ставаше все по-зла и това още повече разстрои отношенията им. Синди знаеше, че не бива да бъде зла. Често пъти тя не го искаше. Но безразличието на Мел караше огнения й темперамент да кипне — както стана и тази вечер по телефона. След едноседмичната разправия, която всъщност въобще не приключи, разприте им взеха да зачестяват. Те престанаха да ги прикриват от децата, пък беше и невъзможно. Веднъж за срам и на двамата Роберта заяви, че след училище повече няма да се прибира в къщи, а ще отива при приятелка, защото „в къщи нямам спокойствие да уча от вашите непрекъснати кавги“.

В крайна сметка постигнаха някакво равновесие. Понякога Мел придружаваше Синди в някои светски приеми, ако й беше предварително обещал. Иначе все по-дълго се задържаше на летището и все по-рядко се прибираше в къщи. Синди се почувства много по-самотна и отдаде на презираната от Мел „жалка благотворителност и глупаво пълзене към върховете на обществото“.

Възможно е, мислеше си понякога Синди, за Мел всичко това да изглежда глупаво. Но нямаше какво друго да прави, а й харесваше съперничеството за място в обществото. На мъжете им е лесно да критикуват; те винаги имат с какво да запълнят времето си. Мел си имаше своя кариера, своето летище, своята отговорност. А какво можеше да прави Синди? Да седи по цял ден и да бърше праха от къщата?

Синди не си правеше илюзии относно собствените си умствени възможности. Тя не беше голям интелект и знаеше, че не може да се мери с Мел. Но това не бе ново. В първите години на техния семеен живот Мел обичаше да й намира някакви дребни и глупави развлечения, макар че сега, когато й се подиграваше, забравяше за тези неща. Синди разсъждаваше доста трезво за своята някогашна кариера на актриса — знаеше, че никога няма да стане звезда или поне да се доближи до върховете. Вярно е; понякога в миналото подхвърляше, че може би щеше да постигне нещо, ако бракът й не бе сложил край на театралните й амбиции. Но това беше само форма на самозащита, желание да напомни на другите, на Мел включително, че тя носи своя индивидуалност и не е само съпруга на генерален директор. Вътре в себе си Синди знаеше истината. Като професионална актриса тя едва ли щеше да излезе от дребните епизодични роли.

С участието си в светския живот — в този мизансцен на местното общество — Синди се справяше. То й бе нужно, вдъхваше й чувството, че има собствена значимост, че е личност. И макар че Мел се присмиваше и отричаше постиженията й, Синди все пак бе успяла да се изкачи по обществената стълбица, бе приета в кръга на светски особи и намери своето място в приеми като тазвечершния… Макар че днес остро се нуждаеше от присъствието на Мел, а той винаги мислеше за проклетото си летище и отново я остави сама.

Мел, който си бе завоювал свой престиж и свое име в обществото, никога не проявяваше разбиране към стремежа на Синди да се самоутвърди. И едва ли някога щеше да я разбере.

Независимо от това Синди държеше на своето. Тя имаше свои планове за бъдещето, които, разбира се, щяха да предизвикат чудовищни скандали, ако двамата продължаваха да са едно семейство. Синди хранеше амбицията да въведе като дебютантки двете си дъщери, първо Роберта и по-късно Либи, на баловете в Пасаван. Блестящо събитие, което откриваше бъдеще за младите момичета от висшето общество на Илиноис. А като майка на момичетата Синди също щеше да извиси своето обществено положение.

Веднъж тя бе споменала тази идея пред Мел, който гневно избухна: „Само през трупа ми!“ Баловете, устройвани за тези момичета и техните глупави, подсмърчащи майки, подигра се Мел, са събития от миналия век, анахронично продължение на снобизма и класовата структура, от която за щастие се отърсваме, макар че все още има хора, които разсъждават като Синди. Мел искаше децата му да растат с чувството, че са равни с всички други, а не с някаква високомерна и погрешна идея, че са от по-възвишено потекло. Каза й го. И така нататък.

Необичайно за Мел, който винаги излагаше възгледите си сбито и кратко, толкова подробно да обоснове възраженията си по този въпрос.

Лайънъл от своя страна напълно одобряваше идеята на Синди.

Името му беше Лайънъл Ъркът. В живота на Синди той все още бе въпросителна. Любопитно е, че Мел запозна Синди с Лайънъл. Той ги запозна на един официален обяд, където Лайънъл бе поканен като архитект, направил някои неща в града. Двамата се познаваха бегло от години.

После Лайънъл започна да се обажда на Синди, срещаха се за обяд или вечеря, после по-често и на края станаха по-интимни. За разлика от повечето хора, които имаха опит в извънбрачните връзки, Лайънъл погледна изключително сериозно на техните отношения. Той живееше сам, беше се разделил с жена си от няколко години, но не бе разведен. Сега искаше да получи развод и караше Синди да направи същото, за да се съберат. Вече разбираше, че бракът на Синди е разклатен. Лайънъл и жена му нямаха деца и той призна на Синди колко много се измъчва от това. Все още не е късно, казваше той, ако се оженят по-скоро със Синди да си имат дете. Също, казваше, че ще е щастлив да създаде семейно огнище за Роберта и Либи и ще прави всичко възможно да замени техния баща.

Синди непрекъснато отлагаше решението си по няколко съображения. Основното бе, че тя се надяваше отношенията им с Мел да се подобрят, да станат отново близки, както преди. Не можеше да твърди, че все още е влюбена в Мел; Синди откри, че колкото повече остарява човек, толкова по-скептично гледа на любовта, но тя бе привързана към Мел. Той съществуваше; съществуваха и децата, Роберта и Либи; подобно на много жени Синди се боеше от кардинални промени в живота.

Първоначално тя мислеше, че един развод и повторна женитба ще навредят на социалното й положение, но напоследък промени мнението си по този въпрос. Много хора се разведоха, без да изгубят своето място в обществото, макар и временно: доста често хората срещаха една жена с един съпруг, а след седмица — с нов. Синди понякога си мислеше, че човек, неразведен поне веднъж, е ужасно безинтересен.

Беше напълно възможно бракът й с Лайънъл да подобри положението й в обществото. Лайънъл обичаше много повече от Мел приемите и забавленията. От друга страна, Ъркъртови бяха стара, почитана фамилия. Майката на Лайънъл бе властвуваща вдовица в една огромна допотопна къща, недалече от хотел „Дрейк“, където един архаичен портиер въвеждаше гостите, и скована от артрит прислужница поднасяше чай на сребърен поднос. Лайънъл веднъж заведе Синди на кафе, след което й каза, че е направила добро впечатление на старицата и е уверен, че ще успее да убеди майка си да помогне на Роберта и Либи да получат достъп до баловете в Пасаван. Още тогава — тъй като противоречията й с Мел ставаха все по-остри — Синди можеше да реши да се свърже с Лайънъл, но я задържаше едно обстоятелство. В сексуално отношение Лайънъл бе като умряла патица.

Той упорито се стараеше и понякога успяваше да я изненада, но повечето пъти, когато се любеха, приличаше на часовник, чиято главна пружина непрекъснато се развива. Една нощ, след неуспешен опит за близост, който бе мъчителен и за двамата, той бе казал мрачно: „Трябваше да ме познаваш, когато бях на осемнайсет години. Бях като жребец.“ За съжаление сега Лайънъл бе далеч от тази възраст. Навършваше четиридесет и осем.

Синди отлично разбираше, че ако се омъжи за Лайънъл, и без това незадоволителното им сексуално общуване, на което се радваха сега като любовници, ще секне напълно, щом заживеят заедно. Разбира се, Лайънъл би се опитал да компенсира по други начини — щеше да бъде любезен, щедър, внимателен, — но нима това беше достатъчно? Синди съвсем не клонеше към сексуален залез; тя продължаваше да бъде все така силно чувствена и напоследък плътските й желания растяха. Но дори и Лайънъл да беше слаб в това отношение, с Мел те също бяха прекъснали интимните си връзки — тогава каква е разликата? Освен това Лайънъл можеше повече да й даде.

Вероятно решението бе: да се ожени за Лайънъл Ъркът и да спи с някой друг от време на време. Нямаше да е толкова лесно да го осъществи като младоженка, но яко прояви повече внимание и предвидливост, ще успее. Тя познаваше много хора, и мъже, и жени от висшите кръгове, които вършеха същото хем за да задоволят своите страсти, хем за да запазят семействата си. Освен това досега успешно й се удаваше да мами Мел. Може би той я подозираше въобще, но Синди бе уверена, че Мел няма понятие за Лайънъл или за някой друг.

Добре, а какво да направи тази вечер? Да отиде ли на летището, за да се разправят с Мел, както първоначално мислеше? Или да си позволи да прекара тази вечер с журналиста Дерик Идън, който стоеше до нея, очаквайки отговор на въпроса си.

Изведнъж на Синди й хрумна, че може да осъществи и двете.

Тя се усмихна на Дерик Идън.

— Повторете, ако обичате, какво казахте?

— Казах, че тук е ужасно шумно.

— Да, наистина.

— Мисля си, не бихме ли могли да се откажем от вечерята и да отидем на по-тихо място?

Синди едва не се разсмя, но се сдържа и кимна:

— Да, разбира се.

Тя огледа наоколо организаторите и гостите на приема: фотографите бяха престанали да щракат; наистина нямаше смисъл да стои повече тук. Ще се измъкне тихо и незабелязано.

— Синди, вие с кола ли сте? — попита Дерик Идън.

— Не, а вие? — Заради бурята Синди беше дошла с такси.

— Аз съм с кола.

— Чудесно — каза тя. — Аз няма да тръгна с вас, но ако ме почакате навън в колата си, ще изляза през главния вход след петнадесетина минути.

— По-добре след двадесет. Трябва да телефонирам на няколко места.

— Още по-добре.

— Имате ли някакви предпочитания? Къде да отидем?

— Оставам изцяло на вас.

Той се поколеба, после попита:

— Бихте ли искали първо да вечеряме?

На Синди й стана забавно: това „първо“ означаваше, че ще последва и нещо друго. И тя трябваше да е наясно.

— Не — отвърна Синди, — аз нямам време. Трябва да отида на още едно място.

Очите на Дерик Идън се плъзнаха по тялото й, после отново се спряха на лицето й. Усети го как си пое дъх и й се стори, че той се чуди на късмета си.

— Вие сте очарователна жена. Но ще повярвам в късмета си чак когато ви видя да излизате.

С тези думи той се обърна и незабелязано излезе от салона. След четвърт час също така незабелязано Синди го последва.

— Такси, госпожо?

— Не, благодаря, няма нужда.

В този момент светнаха фаровете на една кола на паркинга.

Тя потегли напред, забоксува по рохкавия сняг, после тръгна и спря пред вратата, където чакаше Синди. Шевролет — доста стар модел. На волана тя разпозна Дерик Идън.

Портиерът отвори вратата и Синди влезе вътре. Щом вратата се тресна зад нея, Дерик Идън каза:

— Много жалко, че колата е студена. Трябваше да се обадя във вестника, после да подсигуря някои неща за нас и току-що пристигам.

Синди се разтрепера и по-плътно загърна палтото до себе си.

— Надявам се, че там, където отиваме, ще бъде топло.

Дерик Идън се присегна, взе ръката й и тъй като тя лежеше върху коляното й, той обгърна и него. Тя усети кратката ласка на пръстите му. После той пое кормилото с двете си ръце и каза тихо:

— Ще ви стопля, обещавам ви.




1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   ...   37


©netref.ru 2017
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет