Летище артър хейли част първа



жүктеу 5.63 Mb.
бет20/37
Дата02.05.2016
өлшемі5.63 Mb.
1   ...   16   17   18   19   20   21   22   23   ...   37
: download -> version
version -> Оқушылардың орта буынға бейімделуі барысында жүргізген жұмыстар туралы анықтама. қазан 2014ж
version -> Қазақстан тарихы бойынша Ұбт шпаргалкалары а а. Иманов көтерiлiс отрядтарын қаруландыру үшiн – қару-жарақ шығаруды ұйымдастырды
version -> Дома на окне пылился светильник со сломанным абажуром
version -> Қыс Қыстың ақ бояуы Көрпеге жер оранды Балалар ойнап далада Сырғанаққа тояды Ақ мамық қарды жер Балалар ойнап күлуде Мұзайдында сырғанап Астана
version -> Абай Құнанбайұлы
version -> Mұхтар Омарханұлы Әуезов
version -> Сабақ Қазақтың ұлттық ою түрімен құрлық суын бейнелеу
version -> Қазақ әдебиеті пәнінің негізгі мектепте оқытылу нысаны қазақ әдебиетінің үлгілері Басқа ұлт өкілдерінің қазақ халқының мәдениетін, әдебиетін, өнерін, тілін т б

11


В кафенето капитан Върнън Димирест поръча чай за Гуен и чаша черно кафе за себе си. Кафето — както се предполагаше — трябваше да го поддържа бодър. Вероятно от тук до Рим той щеше да обърне още десетина кафета. И макар че управлението на самолета щеше да е в ръцете на капитан Харис, Димирест нямаше желание да се отпуска. Във въздуха подобно нещо никога не си позволяваше. Той съзнаваше, както и повечето пилоти ветерани, че от старост в леглото си умираха само онези авиатори, които във всеки миг от цялата си пилотска кариера са били готови да се справят моментално с всички изненади във въздуха.

— И двамата сме необикновено мълчаливи — каза Гуен с нежния си английски акцент. — Почти не сме разменили дума, откакто влязохме в аерогарата.

Едва преди няколко минути оповестиха едночасовото забавяне на полета. Те току-що бяха влезли и успяха да се укрият в едно сепаре в дъното на кафенето. Гуен се огледа в огледалцето на пудриерата си и оправи косите си, които красиво се стелеха под елегантната шапчица на „Транс Америка“. Тъмните й изразителни очи се отместиха от огледалото и се спряха върху лицето на Върнън Димирест.

— Не говоря — каза Димирест, — защото мисля. Това е всичко.

Гуен навлажни устни, но не си постави червило — строгите правила на авиокомпанията забраняваха на стюардесите да се гримират на обществено място. Гуен и без това почти не ползваше грим: тенът й бе млечнорозов — природен дар за повечето английски момичета.

— За какво мислиш? За травмата, която изживя, като разбра, че ще станеш баща? — Гуен закачливо се разсмя и занарежда: — Капитан Върнън Уолдо Димирест и мис Гуендолин Елайн Мейгън съобщават, че не след дълго очакват появата на своята първа рожба… Какво, не е ли така? Не знаем или още седем месеца няма да знаем. Но все пак не е толкова дълго.

Той не отговори и изчака, докато им сервират кафето и чая, и после се разбунтува:

— За бога, Гуен, нека бъдем сериозни по този въпрос!

— А защо? Защо аз трябва да бъда сериозна? В края на краищата, ако някой от нас се тревожи, това съм аз.

Той се готвеше да възрази, но Гуен протегна ръка към него под масата. Изражението й стана съчувствено.

— Извинявай. Знам, че и за двамата ни е малко разстройващо.

Точно тези думи чакаше Димирест. Той внимателно започна:

— Не трябва да се разстройваме. Още повече, ако решим, може и да не ставаме родители.

— Ясно — делово каза Гуен. — Чаках да видя кога ще подхванеш този въпрос. — Тя хлопна капака на пудриерата си и я сложи настрана. — Ти се опита да докоснеш тази тема в колата, нали? И след това реши, че е по-добре да отложиш.

— Да отложа какво?

— Е, хайде, Върнън, защо се преструваш? И двамата отлично знаем за какво говориш. Искаш да направя аборт. Мислиш за това още от момента, когато ти казах, че съм бременна, нали?

Той кимна неохотно.

— Да.


Прямотата на Гуен го смути.

Какво си мислиш, че за първи път в живота си чувам, че съществуват аборти?

Димирест се огледа през рамо наоколо да разбере дали някой не ги подслушва, но звънът от приборите и шумът от разговорите заглушаваха всичко.

— Не знаех как ще го приемеш.

— И аз самата не знам. — Сега Гуен стана сериозна. Загледа се в ръцете си и сплете дългите фини пръсти, които той толкова харесваше. — Мислех си за това. Но още не съм решила.

Той се поокуражи. Поне не му хлопна вратата под носа. Не го отряза. Той се опита да заговори с гласа на разума:

— Наистина това е единственото разумно нещо, което може да се направи. Може би в известни отношения не е приятно да се мисли за такъв изход. Но затова пък бързо свършва и ако се направи, както трябва, терапевтично, не носи никакви опасности, никакъв страх от усложнения.

— Знам — каза Гуен. — Ужасно просто е. Сега го имаш, след малко го нямаш. — Тя го изгледа право в очите. — Така ли е?

— Точно така. — Той отпи от кафето си. Може би въпросът ще се разреши по-лесно, отколкото очакваше.

— Върнън — нежно каза Гуен, — мислил ли си някога, че това нещо в мен е живо човешко същество? То живее, то е човеченце, дори сега. Ние сме се любили, а то представлява нас — ти и мен, то е частичка от нас. — Очите й по-тревожно от всякога търсеха в него разбиране.

Той натъртено отвърна с нарочно рязък глас:

— Това е вярно. Но един зародиш в тази степен все още не е човешко същество, нито пък човеченце. По-късно може да стане, но сега все още не е. То няма живот, то не диша, то не чувства. Един аборт, особено в тази ранна фаза, не означава отнемане на човешки живот.

Гуен реагира по същия импулсивен начин, както в колата на път за летището:

Искаш да кажеш, че по-късно вече няма да е толкова безобидно? Че ако почакаме бебето да се оформи напълно с пръстченца на ръчичките и крачетата, тогава абортът няма да бъде толкова нравствен? Значи, ако го убием по-рано, ще бъде по-добре, отколкото ако го убием по-късно. Така ли, Върнън?

Димирест поклати глава:

— Не казах това.

— Но това имаше пред вид.

— Може да е прозвучало така, но не това съм имал пред вид. Ти просто изопачаваш думите ми.

— Аз просто разсъждавам като жена — въздъхна Гуен.

— И никой няма повече право на това от теб — той се усмихна и очите му я обгърнаха. Мисълта за Неапол с Гуен… само след няколко часа… отново го развълнува.

— Обичам те, Върнън. Истински те обичам.

Под масата той отново докосна ръката й.

— Зная. Затова е трудно и за двама ни.

— Работата е там — меко започна Гуен, сякаш мислеше на глас, — че аз никога не съм забременявала и докато това не се случи, жената винаги си мисли дали може. А когато това й се случи, както при мен, и разбере, че може, й се струва като дар. Едно чувство… само жените го познават, но то е велико и вълнуващо. И изведнъж в ситуация като нашата сме изправени пред проблема да го унищожим, да се освободим от този дар. — Очите й се замъглиха от сълзи. — Разбираш ли, Върнън? Разбираш ли?

— Струва ми се, че разбирам — нежно отговори той.

— Разликата помежду ни е, че ти все пак си имал дете.

Той поклати глава.

— Аз нямам деца. Сара и аз…

— Не става дума в семейството. Но все пак си имал дете. Ти ми го каза. Момиченце. От триточковата програма — Гуен едва забележимо се усмихна. — Което е било осиновено. Така че сега, каквото и да се случи, знаеш, че някъде в света има едно същество, което е твое продължение.

Той не отговори. Гуен попита:

— Сещаш ли се някога за нея? Питаш ли се какво е станало с нея, как изглежда?

Нямаше причини да крие.

— Да — отвърна той, — сещам се понякога.

— Нямаш ли начин да я откриеш?

Върнън поклати глава. Той веднъж се бе опитал да научи нещо, но му отговориха, че при тайно осиновяване всякакви документи се унищожават. Нямаше начин да разбере нещо повече.

Гуен надигна чашата с чая и огледа препълненото кафене. Той усети, че спокойствието й се възвърна. Сълзите в очите й бяха пресъхнали. С усмивка тя каза:

— О, скъпи, колко много неприятности ти причинявам!

Той отвърна искрено:

— Моите тревоги нямат значение. Важното е кое ще бъде най-добро за тебе.

— Надявам се, че най на края ще стигна до разумно решение. Ще направя аборт. Но трябва първо всичко да обмисля, да го обсъдя.

— Когато си готова с решението си, ще ти помогна. Но не бива да губим много време.

— И аз така мисля.

— Слушай, Гуен — увери я той. — Цялата работа става бързо и ти обещавам добри и безопасни медицински условия. — Каза и за Швеция и че е готов да плати всички разноски, колкото и скъпа да е клиниката, а компанията ще й съдействува да стигне дотам.

— Ще взема решение с положителност още преди да се върнем от Италия — потвърди Гуен.

Той взе сметката и станаха да си вървят. Време беше Гуен да се качи на борда, готова да посреща пътниците за Полет 2. На излизане от кафенето тя каза:

— Мисля си, че съм наистина щастлива, задето съм се свързала с човек като тебе. Има мъже, които биха ме зарязали.

— Аз няма да те изоставя.

Но той щеше да я изостави: сега вече беше сигурен. След Неапол, когато абортът свърши, той ще скъса с Гуен, ще прекъсне връзката им — възможно по най-деликатен начин, но решително и завинаги. Нямаше да бъде трудно. Разбира се, няколко неудобни моменти щеше да има, когато Гуен разбере намерението му, но тя не беше от тези, които вдигат скандали: вече бе доказала това си качество. Така или иначе, той щеше да се справи с положението, пък не беше и ново за него. Върнън Димирест многократно се бе измъквал с успех от любовни приключения.

Вярно е, че сега нещата бяха по-различни. Никоя жена преди не му е била толкова скъпа, както Гуен, никоя жена не бе успявала да го развълнува толкова дълбоко. Никоя преди — доколкото си спомняше — не бе успявала да го прави щастлив само с присъствието си. Раздялата нямаше да бъде лесна за него и знаеше, че по-късно ще се изкуши да промени решението си.

Но нямаше да го направи. С целия си живот досега Върнън Димирест бе доказал, че вземе ли веднъж решение, изпълнява го докрай. Самодисциплината той бе превърнал в навик.

Освен това здравият разум му подсказваше, че ако не се раздели с Гуен скоро, ще дойде време, когато, самодисциплиниран или не, няма да намери сили да я откъсне от себе си, а станеше ли това, щеше да има нужда да е вечно с нея и катастрофалните промени щяха да са неизбежни — в брака, във финансите, в душата му — нещо, което той бе решен да избегне. Преди десет-петнадесет години можеше да си го позволи, но сега вече — не.

Докосна ръката на Гуен.

— Ти върви, аз ще дойда след минута.

Пред тях, сред тълпите в централната зала, той забеляза Мел Бейкърсфелд. Върнън Димирест не се боеше да го видят с Гуен, но в същото време не виждаше смисъл да демонстрира връзката си сред членове на фамилията си.

Неговият зет разговаряше оживено с лейтенант Нед Ордуей — един симпатичен и енергичен негър, който ръководеше полицейското отделение на летището. Може би Мел ще бъде твърде погълнат в разговора, за да зърне съпруга на сестра си, и още по-добре за Димирест, който нямаше особено желание да се вижда с Мел, нито пък имаше особено намерение да го избягва.

Гуен изчезна сред тълпата. С последен поглед към нея той улови изящните й крака, глезените й, пропорционални и елегантни, стегнати във фините чорапи. О, Sole mio!

По дяволите! Бейкърсфелд го беше забелязал.

— Търсих ви — говореше лейтенант Ордуей. — Току-що разбрах, че ще си имаме гости — няколкостотин души.

Тази вечер шефът на полицията на летището беше в униформа. Висок, добре сложен, той приличаше на африкански император, макар че говореше с удивителна мекота за човек с такъв висок сан.

— Вече имаме немалко гости — Мел огледа наоколо гъмжащите тълпи. Беше се запътил към кабинета си на административния мецанин. — И то не стотици, а хиляди.

— Нямах пред вид пътниците — каза Ордуей. — Тези, за които говоря, могат да ни причинят сериозни неприятности.

Той съобщи на Мел за състоялия се масов протестен митинг на жителите от Медоууд срещу самолетния шум. Сега митингът бе свършил и повечето от участниците в него бяха на път за летището. Лейтенант Ордуей научи за митинга и за предстоящата демонстрация от телевизионния екип, който поиска от него разрешение да разположи камерите си в аерогарата. След като разговаря с хората от телевизията, Ордуей телефонира на своя приятел от вестник „Трибюн“, който му прочете основното в репортажа на техния представител от мястото на митинга.

— По дяволите! — изръмжа Мел. — Намериха точно тази нощ да изберат. Сякаш са ни малко неприятностите до този момент.

— Предполагам, това е и тяхната цел. Сигурно се надяват да се възползват от нашите трудности. Сметнах, че ще е добре да ви предупредя, тъй като по всяка вероятност ще искат да се срещнат с вас и с някои представители на Федералното управление на авиацията.

— Тези от ФУА минават в нелегалност, щом подушат подобно нещо — кисело процеди Мел. — И не се появяват, докато всички тръби не засвирят отбой.

— Добре, а вие? — засмя се лейтенантът. — И вие ли възнамерявате да се шмугнете в някой тунел?

— Не. Кажете им, че ще приема делегация от пет-шест души, макар че и това е губене на време. Нищо не мога да направя.

— Вие разбирате — каза Ордуей, — че ако не вършат безредия и не рушат имущество, нямам законна власт да не ги допускам.

— Да, това ми е ясно. Но аз няма да говоря пред цялата тълпа. И все пак да избягваме усложненията. Даже да ни притиснат малко, в никакъв случай не трябва да им отвръщаме със същото, освен ако не ни принудят. Не забравяйте, че пресата ще е тук и не ми се иска да опишат някои като жертви.

— Аз вече предупредих моите хора. Те ще се постараят да се оправят с шеги и да си спестят джиу-джицу.

— Чудесно!

Мел имаше доверие в Нед Ордуей. Полицейският надзор на международното летище „Линкълн“ се осъществяваше от отделно управление към градската полиция и лейтенант Ордуей беше полицай от кариерата. Ръководеше полицейското управление на летището вече година и може би скоро щяха да го издигнат на по-отговорна служба в града. Мел щеше да съжалява, ако той си отиде.

— Освен случая с Медоууд — запита Мел, — иначе как вървят нещата? — Той знаеше, че стотината полицаи на Ордуей, както и повечето от служителите на летището даваха извънредни дежурства, откакто започна бурята.

— Останалото е нормално. Повече пияни от обикновено и няколко сбивания. Но това става заради закъсненията на самолетите и защото баровете са пълни.

— Не пипайте баровете! — засмя се Мел. — Летището взима процент от всяко питие, а тези пари са ни нужни.

— Процент взимат и авиокомпаниите, както разбирам. Поне така съдя от броя на пътниците, които се опитват да отрезвят, за да ги качат на самолета.

— С кафе ли?

— Разбира се. В момента, в който клатушкащ се пътник се появи на гишето за регистрация, някой от служителите веднага му носи чаша кафе и я излива в гърлото му. Авиокомпаниите никога няма да се научат, че изпие ли пияният кафето, няма да изтрезнее, а ще бодърствува. И при такива случаи прибягват до нашата помощ.

— И, разбира се, вие се справяте.

Мел знаеше, че момчетата на Ордуей бяха специалисти в справяне с пияниците. Те рядко ги закачаха, освен ако не почваха да буйствуват. Повечето пияни бяха търговци или бизнесмени от други градове, често изтощени след тежка конкурентна борба през седмицата, и няколко чашки алкохол на път за къщи веднага ги поваляше. Ако екипажът не ги пуснеше на борда — а командирите, които имаха решаваща дума в подобни случаи, бяха обикновено непреклонни — пияните ги придружаваха до полицейската служба и ги оставяха там, докато изтрезнеят. След което ги пускаха да си вървят — и те се изнизваха засрамени.

— Да, и още нещо — каза лейтенантът. — Служителите от паркингите смятат, че има няколко подхвърлени коли. В такова време човек не може да бъде сигурен, но ние ще се постараем да открием как стоят нещата.

Мел се намръщи. Напоследък зачестяваха случаите на подхвърляне на ненужни стари коли по паркингите на големите летища. В днешно време бе изключително трудно да се отървеш от старата си таратайка. Търговците на старо желязо бяха затрупани от вехти коли и приемаха други само ако собственикът си заплати. Така че пред собственика на стар автомобил изникваше проблемът или да плати, за да се отърве от него, или да наеме гараж, където да го скрие, или пък да открие такова място, където да изостави бричката си, без да се бои, че ще му я върнат обратно. Паркингите на летищата явно се бяха превърнали в удобно гробище.

Откарваха старите коли на тези паркинги и после незабелязано смъкваха табелките с номерата и всички други отличителни знаци. Разбира се, серийният номер на двигателя не можеше да се заличи, но не си струваше да се губят огромни усилия и ценно време, за да се открият собствениците. За летищните власти беше лесно да направят това, от което бившият собственик бягаше — да платят и откарат колата в гробището час по-скоро, тъй като заемаше доходоносна площ на паркинга. Напоследък месечните разходи на летище „Линкълн“ за освобождаване от стари коли бяха нараснали застрашително.

Сред полюшкващата се тълпа в залата Мел зърна капитан Върнън Димирест.

— Освен това — весело продължи Ордуей — ние сме в страшна форма за вашите гости от Медоууд. Ще ви съобщя, когато пристигнат. — Полицаят кимна приятелски и се отдалечи.

Върнън Димирест, в униформата на „Транс Америка“, самоуверен както винаги, крачеше точно срещу Мел. Вълна от възмущение обля Мел, спомняйки си за обидния доклад на Комисията по снегопочистването, който все още не бе прочел.

Върнън видимо нямаше намерение да се спре, но Мел поздрави:

— Добър вечер, Върнън.

— Здрасти.

Тонът му беше безразличен.

— Научавам, че си станал голям специалист по снегопочистването.

— Не е нужно да бъдеш специалист — сряза го Върнън, — за да забележиш, че една работа е свършена небрежно.

Мел с усилие овладя тона си.

— Имаш ли представа колко сняг беше паднал?

— Може би по-добре от тебе. Част от работата ни се състои в изучаване на сводните за времето.

— Тогава ти е известно, че за последните двадесет и четири часа на летището паднаха повече от двадесет и пет сантиметра. Не говоря за това, което преди беше натрупано.

Димирест сви рамене:

— Ами изчистете го.

— Това правим.

— Но адски бавно и некачествено.

— Според официалната статистика тук максималните снеговалежи за денонощие са достигали до тридесет сантиметра. Тридесет сантиметра са катастрофални. Летището се закрива. А сега, при почти същия снеговалеж, продължаваме да работим. Борихме се да не закрием летището и успяхме. Няма друго летище, което би се справило по-добре от нас с такава буря. Всички снегопочистващи машини работят денонощно, без прекъсване.

— Значи, че нямате достатъчно машини!

— Боже мой, Върнън! Никой не притежава и не използва толкова техника за зимни условия, както ние в последните три дни. Всеки знае да си служи с повече машини, но кой се снабдява с подобна механизация само за редки, извънредни случаи? Никой, ако има чувство за икономика. Снабдяваш се с оптимално количество, но когато връхлетят изключителни обстоятелства, пускаш в действие всичкия наличен инвентар и го ползваш най-рационално. Това правят моите хора и го правят отлично.

— Добре — каза Димирест. — Това е твоето мнение. Аз имам свое. Според мен работата ви е незадоволителна. Това съм казал в доклада си.

— Аз мислех, че докладът е на комисията. Или може би си натиснал другите, за да можеш да ме ухапеш?

— Как процедира комисията, си е наша работа. Важен е докладът. Ще получиш копие утре.

— Много ти благодаря. — Зет му не си направи труда да скрие, увери се Мел, че докладът е насочен лично срещу него. Той продължи: — Каквото и да си написал, няма да промениш нещата. Но ако търсиш удовлетворение, знай, че докладът ти ще предизвика досадни усложнения. Ще трябва утре да губя време да обяснявам какъв невежа си в известни области.

Мел говореше разпалено, без да крие гнева си. И за първи път Димирест се усмихна.

— Хайде, не излизай от кожата си! Жалко, че така ще се получи с досадните усложнения и ценното ти време. Ще си припомня думите ти утре под яркото италианско слънце! — Все така ухилен, Върнън продължи пътя си.

Бе изминал едва няколко метра, когато усмивката му се смени в гримаса.

Причина за внезапното недоволство бе застрахователното гише в централната зала — тази вечер то бе затрупано с работа. Това му напомни, че днешната му победа над Мел Бейкърсфелд бе всъщност убождане с карфичка. Само след седмица недоброжелателният доклад на комисията по снегопочистването ще бъде забравен, а застрахователното гише ще продължава да стърчи тук. Така че истинският победител продължаваше да бъде неговият благ, самодоволен шурей, който разгроми доводите на Димирест пред Съвета на пълномощниците и го направи глупак в очите им.

На застрахователното гише две млади момичета — едната беше русокоса с пищен бюст — бързо изписваха полици за клиентите пред тях, а пет-шест други чакаха в редица. Повечето държаха банкноти в ръце — още по-бързи доходи за застрахователните компании, мрачно си помисли Димирест, а без съмнение автоматите за застраховка, пръснати на няколко места в аерогарата, също така неспирно работеха.

Димирест гадаеше дали на опашката няма пътници за Полет 2. Изкушаваше се да попита и да им изнесе беседа, да им внуши своето мнение, но се отказа. Веднъж той бе направил опит — караше хората да не си купуват застраховки и им обясняваше защо, но последваха оплаквания и му бе направена остра бележка от ръководството на „Транс Америка“. Въпреки че авиокомпаниите, не по-малко от пилотите, се дразнеха от продажбата на застраховки на летищата, върху тях действуваха и други фактори, които ги караха да се държат неутрално. От една страна, ръководствата на летищата настояваха, че са им нужни приходите от застраховките. Ако загубят приходите от този източник, то тогава авиокомпаниите трябваше да компенсират разликата с по-високи такси. От друга страна, компаниите не желаеха да дразнят пътниците, които държаха да си купят застраховка на летището, както са свикнали. Затова инициативата остана в ръцете само на пилотите.

Зает с тези мисли, капитан Димирест поспря за секунди, наблюдавайки работата на застрахователното гише. Видя как на опашката застана още един пътник — човек нервен, кльощав, като вретено, с увиснали рамене и редки русоляви мустачки. Човекът държеше малко черно куфарче и явно се притесняваше, че няма време; хвърляше чести погледи към часовника в централното фоайе и го сравняваше със своя. Явно се вбесяваше от дългата опашка пред себе си.

Димирест с отвращение си помисли: „Тоя човек пристига в последната минута, защо не се откаже от застраховката и да бърза за самолета?“

Изведнъж се сети, че вече трябва да бъде в пилотската кабина на Полет 2. Забърза към изхода на „Транс Америка“. Всеки момент щяха да повикат пътниците за самолета. А! Ето!

 

Моля, пътниците на «Транс Америка», заминаващи за Рим с Полет 2 «Златната флотилия»…“

 

Капитан Димирест се бе задържал на аерогарата по-дълго, отколкото предполагаше. Той ускори крачките си, а съобщението ясно и отчетливо се извисяваше над шума в залата.




1   ...   16   17   18   19   20   21   22   23   ...   37


©netref.ru 2017
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет