Летище артър хейли част първа



жүктеу 5.63 Mb.
бет23/37
Дата02.05.2016
өлшемі5.63 Mb.
1   ...   19   20   21   22   23   24   25   26   ...   37
: download -> version
version -> Оқушылардың орта буынға бейімделуі барысында жүргізген жұмыстар туралы анықтама. қазан 2014ж
version -> Қазақстан тарихы бойынша Ұбт шпаргалкалары а а. Иманов көтерiлiс отрядтарын қаруландыру үшiн – қару-жарақ шығаруды ұйымдастырды
version -> Дома на окне пылился светильник со сломанным абажуром
version -> Қыс Қыстың ақ бояуы Көрпеге жер оранды Балалар ойнап далада Сырғанаққа тояды Ақ мамық қарды жер Балалар ойнап күлуде Мұзайдында сырғанап Астана
version -> Абай Құнанбайұлы
version -> Mұхтар Омарханұлы Әуезов
version -> Сабақ Қазақтың ұлттық ою түрімен құрлық суын бейнелеу
version -> Қазақ әдебиеті пәнінің негізгі мектепте оқытылу нысаны қазақ әдебиетінің үлгілері Басқа ұлт өкілдерінің қазақ халқының мәдениетін, әдебиетін, өнерін, тілін т б

2


На път за летището Синди Бейкърсфелд се отпусна на задната седалка в таксито и затвори очи. Тя нито усещаше, нито се интересуваше, че навън все още продължава да вали и че таксито напредва бавно в претовареното движение. Но тя не бързаше. Чувство на физическо блаженство и удовлетвореност (Не се ли нарича това еуфория? — чудеше се Синди) — се разливаше по цялото й тяло.

Причината бе Дерик Идън.

Дерик Идън, който беше на коктейла на благотворителната фондация за Арчидона (Синди все още не знаеше за коя Арчидона става дума); Дерик Идън, който й донесе тройно уиски (тя почти не се докосна до него) и по най-прагматичен начин бе й предложил да се срещнат. Дерик Идън, който до днес представляваше малко известен второстепенен репортер от „Сън Таймз“; Дерик Идън с похотливата физиономия, с небрежния си външен вид и ужасните неизгладени дрехи; Дерик Идън със своя очукан и мръсен отвън и отвътре шевролет; Дерик Идън, който попадна на Синди в критичен за нея момент, когато тя имаше нужда от мъж, от кой да е мъж без претенции; Дерик Идън, който се оказа най-възхитителният и най-трепетният любовник, когото тя бе имала досега.

Никога, никога преди Синди не бе изживявала такива мигове, както с него. О, боже, мислеше си тя, ако въобще съществува някакво чувствено и физическо съвършенство, то тя го бе постигнала тази вечер. И сега, след като го познаваше… скъпи Дерик… тя мечтаеше за нова среща с него, час по-скоро. За щастие, тя знаеше, че той мисли същото за нея.

Облегната на задната седалка на таксито, тя изживяваше повторно в паметта си последните щастливи два часа.

Бяха тръгнали с отвратителния стар шевролет от „Лейк Мичиган“ и пристигнаха в едно малко хотелче, близо до „Мърчандайз Март“. Портиерът изгледа с презрение автомобила — Дерик Идън сякаш не го забеляза — и във фоайето го посрещна нощният администратор. Синди разбра, че един от телефонните разговори на Дерик е бил с този хотел. Не последваха никакви формалности при регистрирането и нощният администратор веднага ги въведе в една стая на единадесетия етаж. Остави им ключа, пожела им лека нощ и излезе.

Стаята беше горе-долу прилична: старомодна, спартанска, мебелите прогорени от цигари, но чиста. В средата имаше двойно легло, до него масичка със запечатана бутилка шотландско уиски, сода и лед. Върху подноса имаше картичка, на която бе написано: „С благопожеланията на администрацията!“ Дерик Идън погледна картичката и я пъхна в джоба си.

Когато Синди по-късно го запита за картичката, Дерик й обясни:

— Понякога хотелите оказват услуга на пресата, при което ние не се ангажираме. Вестникът не се задължава да пише за тях. Но понякога някой репортер може да спомене името на хотела в своя материал и те приемат това за реклама. Ако репортажът е критичен — за тях това е смърт. Хотелите мразят пресата въобще да не ги споменава, но, както ти казах, не поемаме ангажименти. Правим това, което можем.

Те изпиха по чаша уиски, побъбриха и по време на втората чаша той започна да я целува. Тя твърде скоро усети нежността на ръцете му, които се плъзгаха по косите й, и тръпката минаваше по цялото й тяло. После ръцете му бавно се спуснаха надолу, а-а-а!, толкова бавно… И Синди разбра, че може да се получи нещо изумително.

Когато започна да я разсъблича — с финес, който преди тя не бе забелязала у него, той прошепна:

— Нека да не бързаме, Синди, нито аз, нито ти, нали?

Но скоро, след като легнаха в леглото — а там бе приятно топло, както Дерик Идън й бе обещал още в колата, — на нея й се поиска да побързат и извика:

— О, хайде!… Моля ти се, не мога повече да издържам!

Но той нежно настоя:

— Опитай, Синди! Трябва да потърпиш.

И тя му се подчини, отдавайки се изцяло на неговата власт и той я водеше, сякаш водеше дете за ръка, бавно към върха на блаженството, след това отстъпваше крачка или две назад и двамата изпитваха чувство, сякаш плуват във въздуха. После отново я приближаваше до върховния миг и отново отстъпваше; същото се повтаряше отново и отново, блаженството ги обгръщаше, до като на края, без повече да могат да издържат, се отпуснаха във взаимно удоволствие, сякаш засвириха химни небесни и хиляди симфонии се сляха в страстно кресчендо. И ако Синди трябваше да избере момент за своята смърт, тя би избрала този, тъй като нищо не можеше да се сравни с него.

По-късно Синди премисли, че едно от качествата, които й харесват у Дерик Идън, бе пълната му откровеност. Десет минути след върховния миг, когато дишането на Синди започна да се нормализира и сърцето й се върна към обичайния си ритъм, Дерик Идън се подпря на лакътя си и запали цигари за двамата.

— Беше прекрасно нали, Синди? — той се усмихна. — Нека изиграем среща-реванш и още много, много други!

От тези думи Синди разбра, че и двамата бяха изживели чисто физическа, чувствена наслада и никой от тях не бе претендирал за нещо повече; и все пак двамата бяха постигнали онзи рядък върховен момент, онази Нирвана на пълното сексуално сливане. Сега пред тях се разкриваше един личен физически рай, който трябваше да подхранват и непрекъснато да изучават.

Това положение на нещата напълно допадаше на Синди.

Съмняваше се дали между нея и Дерик Идън можеха да се намерят много общи допирни точки извън леглото, а с него положително не можеше да се гордее в обществени среди. Дори без да се замисля, Синди беше уверена, че повече ще загуби, отколкото ще спечели, ако публично се появи в компанията на Дерик. Освен това той вече беше намекнал, че собственият му брак е стабилен, но Синди допускаше, че едва ли в къщи получава всичкото сексуално удовлетворение, което му беше необходимо — в това отношение тя искрено му съчувстваше, тъй като самата тя бе в същото положение.

С една дума, тя трябваше да запази Дерик, но не и емоционално да се увлича по него. Тя щеше да го пази. Синди реши да не бъде настоятелна, да не позволява любовните им контакти да станат твърде чести. Едно-единствено докосване както тази вечер щеше дълго да остане в паметта й. Нека да поиграе на по-трудно достъпна, нека накара Дерик Идън да я търси и желае така силно, както тя го желаеше. По този начин връзката им можеше да продължи с години.

По някакъв странен начин срещата на Синди с Дерик й донесе вътрешна свобода, която не притежаваше преди това. Сега, след като имаше откъде да получава силни сексуални преживявания, можеше обективно да направи избора си между Мел и Лайънъл Ъркът.

Бракът й с Мел в известен смисъл вече не съществуваше. Духовно и физически те бяха напълно чужди; и най-лекото противоречие помежду им прерастваше в жестока кавга. Изглежда, че Мел не мислеше вече за нищо друго, освен за проклетото си летище. Всеки изминат ден сякаш още повече ги разделяше един от друг.

Лайънъл, който задоволяваше изискванията й във всяко отношение, освен в леглото, настояваше за развод, за да се събере с нея.

Мел презираше светските стремежи на Синди. Той не само че не би направил нищо, за да й помогне, но бе готов да й попречи. Лайънъл, от друга страна, заемаше добро положение в светските кръгове на Илиноис, не виждаше нищо нередно в амбициите на Синди и можеше — а и щеше — да й помогне да ги осъществи.

До този момент Синди се затрудняваше в избора си заради спомени от петнадесетте години брачен живот с Мел, заради спомени от щастливите времена — духовно и физически, които бяха преживели заедно. Тя смътно се бе надявала, че предишното щастие — включително и сексуалният пламък — някак си ще се разпалят отново. Сега трябваше да признае пред себе си, че това са празни надежди.

Лайънъл като сексуален партньор не й предлагаше почти нищо. Нито пък Мел в последно време.

Но ако се елиминира сексуалната страна на въпроса — което ставаше възможно единствено благодарение на Дерик Идън, на този тайно укрит як жребец, — Лайънъл в единоборство с Мел излизаше далеч напред.

Синди отвори очи и се загледа умислено.

Не биваше да взема никакво твърдо решение, преди да разговаря с Мел. Синди въобще не обичаше да взема решения и винаги гледаше да ги отлага до последния възможен момент. Освен това съществуваха неща, които не можеха да се пренебрегнат: децата, спомените за брачния живот с Мел, който съвсем не беше лош; а когато веднъж си бил дълбоко свързан с някого, не можеш така лесно да го откъснеш изцяло от себе си. Но бе доволна поне от намерението си да пристигне при него тази вечер.

За първи път, откакто потегли от града, Синди се наклони напред и се взря в тъмнината, за да разбере къде се намира. Но не разбра. През замъглените прозорци виждаше само падащия сняг и множество други коли, които бавно напредваха. Предположи, че пътуват по автострадата „Кенеди“, но това бе всичко.

Усети, че шофьорът я следи с поглед в огледалото. Нямаше представа що за човек е той: не го беше погледнала въобще, когато се качи в колата му пред хотела, който тя и Дерик напуснаха поотделно, след като решиха, че от този момент нататък трябва да действуват дискретно и предпазливо. А освен това тази вечер всички лица и всички фигури в съзнанието й приемаха образа на Дерик Идън.

Намираме се пред Портидж парк, мадам — каза шофьорът. — Наближаваме летището. Още малко.

— Благодаря.

— Много коли се нижат около нас. Май че хората от летището си имат доста грижи в тая буря.

Много важно, мислеше си Синди. Сякаш няма за какво друго да мисли и да приказва освен за това идиотско летище! Но не каза нито дума.

Пред централния вход на аерогарата Синди се разплати с шофьора и забърза да се спаси от мокрия сняг, който се виеше на вихрушки под навесите. Тя се промъкна сред множеството в залата и заобиколи една огромна тълпа хора, които сякаш се готвеха за демонстрация, защото няколко души се мъчеха да инсталират преносима високоговорителна уредба. Един чернокож лейтенант от полицията, когото Синди бе виждала на няколко пъти с Мел, разговаряше с двама-трима души от групата, явно техни водачи. Полицаят отривисто клатеше глава. Без да проявява любопитство — нищо на летището не представляваше интерес за нея — Синди продължи към кабинетите на административния мецанин.

Всички кабинети светеха, макар че повечето бяха празни и не се чуваше тракането на пишещи машини или жуженето на гласове, както през работно време. Значи има хора, помисли си Синди, които са проявили достатъчно разум да се приберат по домовете си тази вечер.

Единственото живо същество, което зърна на етажа, бе жена на средна възраст с невзрачни дрехи, седнала в преддверието към кабинета на Мел. Тя се бе отпуснала на едно канапе, гледаше безизразно в пространството и не обърна никакво внимание на Синди. Очите на жената бяха зачервени, сякаш от сълзи. Ако се съди по облеклото и обувките й, които бяха напълно прогизнали, тя явно се бе движила в бурята навън.

Синди я погледна с бегъл любопитен поглед, преди да влезе в кабинета на Мел. Кабинетът беше празен и тя седна на един стол да почака. След малко притвори очи и се върна към щастливите си мисли за Дерик Идън.

След около десетина минути Мел бързо влезе в кабинета си. Тази вечер той влачеше крака си по-силно от обикновено. Веднага забеляза Синди.

— О! — той явно се изненада, като я видя, и се върна да затвори вратата. — Наистина не вярвах, че ще пристигнеш.

— И предполагам, би предпочел обратното.

Мел поклати глава.

— Все още продължавам да мисля, че нищо няма да постигнем, поне с това, което ти, изглежда, имаш пред вид. — Той изгледа жена си с оценяващ поглед, чудейки се каква е истинската причина за посещението й. Отдавна бе разбрал, че мотивите на Синди са често пъти по-сложни и съвсем различни от това, което на пръв поглед подсказват. Но все пак трябваше да признае, че тази вечер жена му изглеждаше превъзходно — блестяща, очите й излъчваха някакво сияние. За съжаление нейният блясък повече не го трогваше.

— Разбира се, ако ми кажеш какво според теб имам пред вид.

Той повдигна рамене.

— Останах с впечатлението, че ти се стремиш към кавга. Според мен достатъчно разправии си имаме в къщи, за да устройваме сцени и тук.

— Може би ще трябва да решим някои неща тук. След като ти рядко се вясваш в къщи.

— Бих си стоял в къщи, ако атмосферата беше по-благоприятна.

Ето — разговаряха само няколко секунди, помисли си Синди, и вече започнаха да се хапят един друг. Изглежда, вече бе станало невъзможно да разговарят нормално, без да се сдърпат.

И въпреки това не можа да се сдържи да не отговори:

— О, така ли било! Това не винаги е било причината, която си изтъквал, за да не си стоиш в къщи. Вечно си твърдял, че е абсолютно наложително да бъдеш тук, на летището — дори по двадесет и четири часа в денонощието. Толкова важни неща — поне ти така казваш — се случвали тук.

— Днес това е точно така — остро каза Мел.

— Но не и друг път, нали?

— Ако ме питаш дали понякога съм предпочитал да стоя тук, вместо да се прибера в къщи, отговорът е: да!

— Но сега за първи път проявяваш доблест да го кажеш!

— Дори когато се връщам в къщи, ти настояваш да ме въвлечеш в някакво идиотско мероприятие, като приема ти тази вечер.

Жена му гневно изкрещя:

— Значи ти въобще не си възнамерявал да идваш тази вечер!

— Напротив. Казах ти, че имах намерение, но…

— Никакво но! — Синди усети как предпазните й клапи взеха да избиват. — Значи си разчитал да се появи нещо, което да те възпре, както винаги. За да можеш да се измъкнеш с готово алиби. За да убедиш себе си, дори да не успееш мене да убедиш, защото за мен ти си един лъжец и мошеник.

— По-полека, Синди!

— Никакво полека!

Те се гледаха разярено един друг.

Какво се случи с тях, мислеше си Мел, че се държаха така — че се дърлеха като невъзпитани деца, караха се за дреболии, разменяха си злостни презрителни реплики и той с нищо не отстъпваше на Синди! Какво ставаше, че в разправиите си и двамата падаха толкова ниско! Дали същото ставаше и с други хора, чудеше се Мел, когато отношенията им се изостряха след дълги години съвместен живот? Дали защото познаваха взаимните си слабости и мъчително дълбаеха в тях? Беше чул някой да казва, че когато един брак започне да се разпада, двамата партньори проявяват най-лошите черти от характерите си. За него и за Синди това се оказа абсолютно вярно.

Опита се да заговори по-разумно.

— Не мисля, че съм лъжец и мошеник. Но може би има нещо вярно в това, че чакам да се появи нещо, което да ме избави от светските приеми, които, както знаеш, ненавиждам. Но просто не съм разглеждал нещата от този ъгъл.

Синди не отвърна и той продължи:

Ако щеш вярвай, наистина имах намерение да дойда тази вечер — така предполагах поне. Наистина без желание, както ти казваш. Но знам със сигурност, че не аз съм предизвикал бурята, а откакто тя започна, случиха се доста неща, които наистина ме задържаха тук. — Той кимна с глава към преддверието на кабинета си. — Ето и тази жена, която седи отвън. Обещах на лейтенант Ордуей да разговарям с нея. Изглежда й се е случила някаква беда.

— Жена ти също се намира в беда — каза Синди. — Онази отвън може да почака.

— Добре — кимна той.

— Май нещо не върви — започна Синди. — Между теб и мен. Нали?

Той помълча, преди да отговори, не искаше да прибързва, но все пак осъзна, че щом като се е стигнало дотук, ще е глупаво да заобикаля истината.

— Да — на края каза той, — боя се, че е точно така.

Синди моментално изстреля:

— Само ако се промениш! Ако погледнеш нещата от моята гледна точка! Винаги е ставало каквото ти искаш! Ако постъпваш така, както аз искам…

— Шест вечери поред да се явявам с черна вратовръзка, а на седмата — с бяла…

— А защо не? — Възбудено и повелително Синди го гледаше право в очите. Той винаги се бе възхищавал от това нейно яростно настроение, дори когато гневът й бе насочен срещу него. Дори сега.

— Аз мисля, че имам право да кажа същото — каза той. — За промяната. И всичко останало. Бедата е там, че хората не се променят — поне в това, което в основни линии представляват. Те се приспособяват. Вероятно в това се състои и същността на брака — двама души да се приспособят един към друг.

— Приспособяването не бива да бъде едностранно.

— При нас не е било така — оспори Мел, — независимо от думите ти. Опитвал съм се да се приспособя. Също и ти, струва ми се. Не знам кой от двама ни е положил повече усилия: според мен — аз, а ти мислиш обратното. Важното е едно: дълго време се мъчихме в това отношение, но резултат няма.

— Предполагам, че имаш право — бавно каза Синди. — Поне за последното. Същото мисля и аз. — Тя помълча, после добави: — Мисля, че трябва да се разведем.

— Трябва да си напълно сигурна. Това е много важно. — Дори сега, помисли си Мел, Синди увърта решението си, очаква той да я подпомогне, да я облекчи. Ако не разговаряха по толкова сериозен въпрос, той би се усмихнал.

— Сигурна съм — каза Синди. После повтори още по-уверено: — Сигурна съм.

Мел каза спокойно:

— Тогава това е най-правилното решение и за двама ни.

За миг Синди се поколеба:

— А ти сигурен ли си, че искаш същото?

— Да — отвърна той. — Напълно.

Синди сякаш се обезпокои от това, че не възникна спор и всичко стана толкова бързо. Тя попита:

— Значи, стигнахме до решение?

— Точно така.

Те все още се гледаха един друг, но гневът им бе отминал.

— О, по дяволите! — Мел се помръдна, сякаш искаше да пристъпи напред. — Съжалявам, Синди.

— Аз също съжалявам — тя не се помръдна. Гласът й бе по-уверен. — Но това е най-разумното, нали?

— Да, и аз така мисля — кимна той.

Вече всичко беше свършено. Знаеха го и двамата. Оставаха само формалностите.

Синди вече започна плановете си:

— Аз ще поема опеката на Роберта и Либи. Разбира се, ти винаги ще можеш да ги виждаш. Няма да ти създавам трудности в това отношение.

— Не бих се и съмнявал в това.

Да, естествено, мислеше си Мел, логично е децата да отидат при майка си. Те щяха да му липсват, Либи особено. Никакви срещи навън, колкото и да са чести, не могат да заместят съвместния живот в един дом, всеки ден. Спомни си разговора с малката си дъщеря тази вечер. Какво му искаше Либи? А, да, карта за февруари. Да, той имаше карта и тя показваше някои неочаквани отклонения във времето.

— Ще трябва да си наема адвокат — продължи Синди. — Ще те уведомя кой е.

Той кимна и се зачуди дали всички бракове приключваха така делово, щом като веднъж решението е взето. Вероятно така постъпваха цивилизованите хора. Във всеки случай Синди успя да възстанови спокойствието си с удивителна лекота. Седнала на стола, тя изучаваше лицето си в огледалцето на пудриерата си и поправяше грима си. На Мел дори му се стори, че мислите й се откъснаха от тук. В краищата на устните й заигра усмивка. В подобни ситуации, мислеше си Мел, жените би трябвало да са по-емоционални от мъжете, но Синди не показваше подобни признаци, докато самият той едва сдържаше сълзите си.

Дочу някакъв шум и разбра, че хора говорят и се движат пред кабинета му. На вратата се почука.

— Влезте — извика Мел.

Беше лейтенант Ордуей. Той влезе, затвори вратата след себе си и когато забеляза Синди, извика:

— О, извинявайте, мисис Бейкърсфелд!

Синди го погледна, после отстрани очи, без да отговори. Ордуей, сякаш усещайки атмосферата помежду им, стоеше колебливо.

— Аз ще дойда отново.

— Какво има, Нед? — попита Мел.

— Демонстрацията против шума. Хората от Медоууд. Пристигнали са двеста-триста души в централната зала. И още пристигат. Всички искат да се срещнат с вас, но аз ги убедих да изпратят делегация, както предложихте. Те избраха шест-седем души и трима журналисти с тях. Казах им, че и те могат да присъствуват. — Полицаят кимна с глава към преддверието: — Отвън са. Чакат.

Мел знаеше, че трябва да приеме делегацията. Но никога не бе се чувствал така — с никого не му се разговаряше!

— Синди — умолително каза той, — това няма да трае дълго. Би ли почакала? — Тя не отговори и Мел добави: — Моля те.

Тя продължаваше да не обръща внимание и на двамата.

— Вижте — каза Ордуей. — Ако моментът е неудобен, ще кажа на тия хора да дойдат някой друг ден.

Мел поклати глава. Ангажиментът беше поет: той сам бе казал, че ще ги приеме.

— Най-добре ги покани. — Ордуей тръгна към вратата и Мел добави: — Ох, не съм говорил още с тази жена… забравих името й.

— Гереро — каза Ордуей. — Няма нужда. Тя май се готвеше да си тръгва, когато влизах.

След малко хората от Медоууд — четирима мъже и две жени — влязоха в кабинета. Триото от журналисти ги последва. Единият от репортерите бе от вестник „Трибюн“ — енергичен млад мъж на име Томилсън, който обикновено пишеше за летището и въпросите на авиацията в своя вестник. Мел добре го познаваше и уважаваше неговата акуратност и честност. Името на Томилсън се появяваше и в националните списания. Мел съвсем бегло познаваше и другите двама — младия човек от „Сън-таймз“ и възрастната жена от местния седмичник.

През отворената врата той забеляза, че лейтенант Ордуей разговаряше с жената отвън, с мисис Гереро, която стоеше права и закопчаваше палтото си.

Синди не се помръдна от мястото си.

— Добър вечер — поздрави Мел и им посочи да заемат канапетата и столовете в кабинета му. — Моля, заповядайте.

— Да, ще седнем — отвърна един от мъжете в делегацията. Той бе скъпо облечен, с безупречно пригладена сребриста коса и сякаш бе ръководителят на групата. — Но искам да ви кажа, че не сме пристигнали, за да се разполагаме уютно. Дошли сме, за да ви кажем в очите, прямо, някои неща и да получим същите отговори от вас, без усуквания.

— Ще се опитам да постъпя точно така. Бихте ли ми казали кой сте вие?

— Казвам се Елиът Фриймантъл. Адвокат съм. Представям интересите на тези хора и на онези долу.

— Добре, мистър Фриймантъл. Защо не започвате?

Вратата към преддверието бе все още отворена. Мел забеляза, че жената, която стоеше отпред, си бе отишла. Нед Ордуей влезе и затвори вратата след себе си.



1   ...   19   20   21   22   23   24   25   26   ...   37


©netref.ru 2017
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет