Летище артър хейли част първа



жүктеу 5.63 Mb.
бет24/37
Дата02.05.2016
өлшемі5.63 Mb.
1   ...   20   21   22   23   24   25   26   27   ...   37
: download -> version
version -> Оқушылардың орта буынға бейімделуі барысында жүргізген жұмыстар туралы анықтама. қазан 2014ж
version -> Қазақстан тарихы бойынша Ұбт шпаргалкалары а а. Иманов көтерiлiс отрядтарын қаруландыру үшiн – қару-жарақ шығаруды ұйымдастырды
version -> Дома на окне пылился светильник со сломанным абажуром
version -> Қыс Қыстың ақ бояуы Көрпеге жер оранды Балалар ойнап далада Сырғанаққа тояды Ақ мамық қарды жер Балалар ойнап күлуде Мұзайдында сырғанап Астана
version -> Абай Құнанбайұлы
version -> Mұхтар Омарханұлы Әуезов
version -> Сабақ Қазақтың ұлттық ою түрімен құрлық суын бейнелеу
version -> Қазақ әдебиеті пәнінің негізгі мектепте оқытылу нысаны қазақ әдебиетінің үлгілері Басқа ұлт өкілдерінің қазақ халқының мәдениетін, әдебиетін, өнерін, тілін т б

3


Полет 2 на „Транс Америка“ летеше вече двадесет минути, след като стартира от летище „Линкълн“, и щеше да продължи да се издига още единадесет минути, докато достигне десет хиляди метра височина някъде недалеч от Детройт. Самолетът бе вече навлязъл в своето трасе на дългия си заобиколен маршрут към Рим. От няколко минути се движеха в спокойни въздушни маси, буреносните облаци и турбулентните течения останаха ниско под тях? Лунният сърп висеше над главите им като изкривен фенер, а звездите наоколо бяха ярки и пронизващи.

Първоначалното напрежение в пилотската кабина започна да отслабва. Капитан Харис вече бе направил съобщението към пътниците по уредбата. Тримата пилоти се занимаваха с обичайни манипулации, съпровождащи дългия им полет.

Под масата на втория пилот, зад гърба на капитан Харис и Димирест, силно зазвъня звънец. В същия миг на радиопанела, разположен над ръчките за дроселите, замига кехлибарена лампичка. И звънецът, и лампичката означаваха радиоповикване по специална система, посредством която можеше да се влиза в индивидуална връзка с повечето лайнери като по пряк телефон. Всеки отделен самолет на „Транс Америка“, както и на другите авиокомпании, си имаше свой код, който се предаваше и приемаше автоматически. Сигналите, които сега се подаваха до N-731-ТА, не можеха да се чуят от никой друг самолет.

Ансън Харис премина от вълната въздушния диспечер на нужната честота и потвърди:

— Полет 2 на „Транс Америка“ слуша.

— Полет 2, говори диспечерът на „Транс Америка“ от Клийвланд. Предавам съобщение до командира на самолета от ръководителя на пътническите превози на летище „Линкълн“. Съобщете готовност да приемате.

Харис забеляза, че и Върнън Димирест бе превключил на същата честота. Сега той придърпа към себе си бележник и кимна:

Харис предаде:

Готови сме, Клийвланд. Предавайте.

Съобщението беше написано от Таня Ливингстън и се отнасяше до пътничката без билет на борда на Полет 2 — мисис Ейда Куонсет. Докато течеше описанието на малката стара дама от Сан Диего, двамата капитани започнаха да се усмихват. Съобщението привършваше с молба да проверят дали мисис Куонсет се намира на борда.

— Ще проверим и ще се обадим — потвърди Харис. Щом съобщението свърши, той отново превключи радиото на вълната на диспечерските служби.

Върнън Димирест и вторият пилот Джордън, който бе чул съобщението по високоговорителя до себе си, се смееха с глас.

Вторият офицер сподели:

— Просто не мога да повярвам!

— А аз вярвам. Всичките тия глупаци на земята са се оставили една стара гъска да ги надхитри! — Той натисна бутона за вътрешния телефон в първокласния салон. — Кажете на Гуен да дойде в кабината! — каза той, когато една от стюардесите се обади.

Той продължаваше да се смее, когато вратата се разтвори и се появи Гуен Мейгън. Димирест й прочете съобщението с описанието на мисис Куонсет.

— Има ли такава?

Гуен поклати глава:

— Аз все още не съм била в туристическия салон.

— Върви тогава и виж дали има такова бабе. Няма да е трудно да се открие.

— Ако я открия, какво трябва да направя?

— Нищо. Ела ни съобщи.

Гуен излезе. Когато се върна след няколко минути, тя се смееше като останалите. Димирест се извърна на стола си.

— Какво, откри ли я?

Гуен кимна:

— Да, на място 14-Б. Тя е точно такава, каквато я описват, даже още по-смешна.

— Колко е годишна? — попита вторият пилот.

— Най-малко седемдесет и пет, а може би — по-близо до осемдесетте. Сякаш е изскокнала от роман на Дикенз.

Ансън Харис подхвърли през рамо:

— Или като героиня от „Аресиник и стари дантели“.

— Наистина ли е гратисчийка, капитане?

Харис сви рамене:

— Така предадоха от земята. Ето защо вашето преброяване не съвпадаше с броя на продадените билети.

— Това лесно ще се провери — предложи Гуен. — Мога да се върна и поискам да видя билета й.

— Не — каза Върнън Димирест. — Нека не стигаме дотам.

Другите го изгледаха с любопитство, доколкото им позволяваше тъмнината в кабината. След миг Харис върна погледа си към приборите пред себе си. Сай Джордън се наведе над своите диаграми с гориво.

— Гуен, почакай малко — каза Димирест и прочете още веднъж съобщението от земята. — Всичко, което се иска от нас, е да проверим дали старата дама се намира на борда. Да, на борда е и точно това ще предам на диспечера. Предполагам, ще се разпоредят да я чакат в Рим. Не бихме могли да направим нещо, дори и да желаем. Но след като старицата е успяла да се качи и след като няма да се връщаме обратно заради нея, защо да отравяме следващите й осем часа? Да я оставим на мира. Може би малко преди да пристигнем в Рим, ще й съобщим, че измамата й е разкрита. Разбира се, в края на полета тя няма да го преживее като съкрушителен удар. А дотогава нека се радва на пътуването. Предложете на стара майка вечеря и я оставете спокойно да изгледа филма.

— Знаете ли — каза Гуен, като го гледаше внимателно, — има моменти, когато истински ми харесвате.

Щом Гуен излезе, Димирест, без да престава да се хили, премина на нужния канал и оповести отговора на диспечера в Клийвланд.

Ансън Харис, който беше запалил лулата си, включи на автопилот и каза сухо:

— Не знаех, че си падаш по старите дами. — Той особено натърти на думичката „стари“.

— Напротив, предпочитам по-младичките — ухили се Димирест.

— Така и чувам.

След съобщението за старата гратисчийка и отговора до земята Димирест изпадна в отлично настроение. По-отпуснат от преди, той добави:

— Обстоятелствата се променят. Твърде скоро аз и ти ще трябва да минем на не толкова младички.

— Аз съм вече в това число — Харис изпусна кълбо дим от лулата си. — От доста време.

И двамата пилоти бяха вдигнали една от слушалките си нагоре. Сега можеха да разговарят нормално и едновременно с това да чуват всички радиосигнали. Шумът на двигателите, постоянен, но не и заглушителен, им осигуряваше обстановка на уединение.

— Ти винаги си се показвал страшно праволинеен — започна Димирест. — С жена ти, искам да кажа. Не кръшкаш. При полети с преспивалия съм те гледал, че четеш книжка.

Тук Харис се усмихна:

— Защо, понякога ходя и на кино.

— Добре де, имаш ли някакви особени причини?

— Жена ми беше стюардеса — на ДС-4. Така се срещнахме. Ясно й е какво става. Изневери, бременности, аборти и така-нататък. После стана старши отговорник и служебно научаваше за тия истории. Но независимо от това, когато се оженихме, аз й обещах — ясно какво. И го спазвам.

— И предполагам всичките тия деца, които създадохте, ти помагат?

— Сигурно.

Харис отново включи на автопилот. Докато разговаряха, очите на двамата летци, от опит и навик, следяха осветените приборни табла пред тях, отстрани и отгоре. Индикаторите щяха веднага да покажат, ако нещо на борда функционира неправилно. Но всичко вървеше нормално.

— Колко деца имате? — попита Димирест. — Шест?

— Седем — Харис се усмихна. — Четири планирахме, три извън плана. Но и така е добре.

— За тези… извънплановите… не помислихте ли да направите нещо, преди да се родят?

Харис остро го стрелна с очи.

— Аборт ли?

Върнън Димирест попита някак си импулсивно. Сам се учуди как се изпусна. Явно двата му предишни разговора с Гуен бяха повели потока на мислите му към децата въобще. Но съвсем не беше типично за него толкова много да се замисля над нещо — за нещо толкова просто и ясно като аборта на Гуен. Независимо от това реакцията на Харис го интересуваше.

— Да — каза Димирест. — Това имах пред вид.

— Не, никога! — отсече Харис и после по-меко добави: — Това е нещо, срещу което съм категорично против.

— По религиозни съображения ли? Харис отрицателно поклати глава.

— Не, аз съм агностик.

— Добре, тогава какви са ти съображенията?

— Наистина ли искаш да ги чуеш?

— Защо не? В такава дълга нощ? — отвърна Димирест.

По радиото те се заслушаха в разговора между диспечерския център и самолет на „ТУА“ за Париж, който бе излетял малко след Полет 2 на „Транс Америка“. Самолетът на „ТУА“ се намираше на няколко мили след тях и на няколко хиляди фута no-ниско. И двата самолета продължаваха да набират височина.

Повечето опитни пилоти, слушайки разговорите във въздуха с други самолети, си създаваха в съзнанието частична картина за движението около тях. Димирест и Харис прибавиха новата информация към тази, която досега бяха събрали. Когато разговорът между земята и въздуха завърши, Димирест подсети Харис:

— Хайде, разказвай!

Харис провери курса и височината и започна да тъпче лулата си.

— Много съм се занимавал с история на обществените отношения. Интересуваше ме още в колежа, а и по-късно. Може би и с тебе е така?

— Не — отвърна Димирест. — Не повече от необходимото.

— Ако прехвърлиш цялата история, едно нещо ще се набие в очите ти. Всяка частичка от човешкия прогрес е ставала възможна в резултат на единствената проста причина: извисяване положението на отделния индивид. Всеки път, когато развитието на цивилизацията е преминавало в нова фаза — по-добра, по-образована от предишната, — това е ставало, защото хората са проявявали повече загриженост за други хора, започнали са взаимно да се почитат като личности. А когато не се интересуват един от друг, настъпват времена на регрес. Даже ако прочетеш и кратката история на света, ще се убедиш в правотата на думите ми.

— Вярвам ти.

— Не е нужно. Има толкова много примери. Ние, хората, отхвърлихме робството, защото проявихме уважение към индивидуалния човешки живот. По същата причина премахнахме смъртното наказание за децата, по същата причина въведохме закона за неприкосновението на личността, измислихме правосъдие за всички или поне почти за всички. Напоследък например все повече хора се обявяват против смъртното наказание не толкова заради тези, които ще бъдат екзекутирани, а заради интересите на обществото, където отнемането на един човешки живот — живота на кой да е човек — носи непоправими вреди.

Харис млъкна. Надвеси се напред, колкото му позволяваха предпазните колани, и се загледа през тъмното прозорче на кабината в заобикалящата ги нощ. На ярката лунна светлина можеше да различи тъмните кълбести грамади на облаците под тях. При прогноза за непробиваема облачност почти до средата на Атлантика нямаше да могат да се любуват на светлините на земята. Няколко хиляди метра под тях проблеснаха светлините на друг самолет, пътуващ в противоположна посока, и после изчезнаха.

Вторият пилот Сай Джордън се протегна напред към Димирест и Харис и регулира дроселите при увеличената височина.

Димирест изчака, докато Джордън привърши, и каза недоволно на Харис:

— Между смъртното наказание и аборта има голяма разлика.

— Не е съвсем така — отвърна Харис, — ако се замислиш. Всичко се свежда до зачитане на индивидуалния човешки живот, до пътя на развитие на цивилизацията. Странното е, че има хора, които тръбят в един глас за премахване на смъртното наказание и за легализиране на абортите. Нима не виждат аномалията: в единия случай въздигат цената на човешкия живот, а в другия — жестоко я принизяват.

Димирест си спомни какво бе говорил на Гуен тази вечер. Той бавно повтори думите си:

— Едно неродено дете няма живот — няма индивидуален живот. То е само ембрион, то не е личност.

— Позволи ми да те запитам нещо? Виждал ли си някога абортирано дете? След това, искам да кажа?

— Не съм.

— На мен веднъж ми се случи. Показа ми го един познат лекар. Беше в стъкленица с формалдехид. Той си го държеше в шкафа. Не знам откъде го беше взел, но ми каза, че ако бебето беше живяло — не е било абортирано, — щеше да стане нормално дете, момченце. Вярно е, че е ембрион, както казваш, но то си е човешко същество. Имаше си всичко, съвършено оформено — личице, ръчички, краченца, пръстчета, та дори и пишка. Знаеш ли какво изпитах, като го видях? Засрамих се. Чудех се, къде съм бил аз, къде са били всички трезвомислещи и чувствителни хора, когато това беззащитно детенце е било убито? Защото това е точно убийство, макар че твърде често се боим да си послужим именно с тази дума.

— По дяволите! Не съм казал, че детето трябва да се вади толкова късно от корема на майката, когато всичко вече му е оформено!

— Знаеш ли — продължи Харис, — осем седмици след зачеването зародишът притежава всичко, което може да се намери и у едно нормално бебе. В третия месец вече зародишът има вид на бебе. Така че къде може да се прокара разделителна линия?

Димирест промърмори:

— Трябвало е да станеш адвокат, не пилот.

Но независимо от това той се замисли колко ли е напреднала Гуен и пресметна, че ако е заченала в Сан Франциско, както тя твърди, плодът трябва да е вече на осем или на девет седмици. И ако приеме изявленията на Харис за верни, значи то е напълно оформено бебе.

Беше време за поредната връзка с контролния център. Върнън пое микрофона. Бяха стигнали девет хиляди и шестстотин метра височина, почти завършваха издигането си, след няколко секунди щяха да пресекат канадската граница и щяха да полетят над южната част на Онтарио. Детроит и Уиндзор — двата града-близнаци, възседнали от двете страни границата — обикновено блестяха с милионите си ярки светлини и се виждаха от километри далечина. Днес цареше непрогледен мрак и двата града, забулени в снежни облаци, лежаха някъде вляво долу. Димирест си спомни, че летището „Детройт Метрополитън“ бе закрито малко преди тяхното излитане. Вероятно вече и двата града бяха напълно парализирани от бурята, която се движеше на изток.

Димирест знаеше, че в пътническите салони зад тях Гуен Мейгън и останалите стюардеси за втори път разнасяха напитки, а на пътниците от първа класа сервираха топли ордьоври в изящни порцеланови сервизи.

— Казах ти, че имам категорично мнение по този въпрос — каза Ансън Харис. — Не е нужно човек да е религиозен, за да вярва в човешката етика.

Димирест изръмжа:

— Или да има смахнати ексцентрични възгледи. Хора, които мислят като тебе, ще претърпят крах. Тенденцията е да се улеснят абортите. Може би дори да ги направят свободни и законни.

— Ако стане това — отвърна Харис, — значи, че правим крачка назад към пещите на Освиенцим.

— Глупости! — Димирест вдигна очи от бордовия дневник, където току-що нанесе получените данни за местонахождението на самолета. Не криеше своята раздразнителност, която и без това кипваше без повод. — Съществуват милиони сериозни доводи в полза на абортите — срещу нежелани деца, които ще се родят в бедност, без надежда за добра участ, както и в други по-особени случаи — изнасилване, кръвосмешение, лошо здраве на майката…

— Винаги ще съществуват по-особени случаи. Това е все едно да кажеш: „Добре, ще си позволим някои убийства, стига да приведете достатъчно убедителни аргументи в тяхна полза.“ — Харис с негодувание поклати глава. — Говориш за нежелани деца! Броят им може да се ограничи, ако се контролира забременяването. Днес всички имат тази възможност независимо от икономическото им положение. Но ако допуснем да се зачене дете, значи, ново човешко същество е заченато и ние нямаме моралното право да го осъждаме на смърт. А що се отнася до неговата участ, то никой от нас не знае съдбата си. Но зароди ли се веднъж живот — добър или лош — ние сме длъжни да го пазим и малцина са тези, които биха се отказали от него, колкото и да е тежък. Премахването на бедността няма да стане с избиването на неродените бебета, а с подобряване на социалните условия.

Харис помисли малко, после продължи:

— А що се отнася до икономическата страна на въпроса, икономически аргументи могат да се измислят за всяко нещо. Тази икономическа логика би ни накарала да избиваме умствено недоразвитите и монголоидите веднага след раждане, да практикуваме ефтаназия на безнадеждно болните, да прочистваме обществото от старите и ненужни хора, както правят в Африка, оставяйки ги на хиените в джунглата. Но не правим това, защото ценим човешкия живот и човешкото достойнство Така че, думата ми е, Върнън, ако искаме наистина да има прогрес, трябва да ценим тия неща малко повече.

Стрелките на висотомерите пред всеки един от пилотите достигнаха до десет хиляди метра. Бяха вече набрали нужната височина. Ансън Харис хоризонтира самолета, а вторият пилот Сай Джордън отново се пресегна напред и регулира подаването на гориво съобразно новия режим.

Димирест кисело се обърна към Харис:

— Замъглил ти се е разсъдъкът от тези идеи. — Той осъзна, че сам бе предизвикал спора и сега, ядосан, вече съжаляваше. За да сложи край на разговора, натисна бутона за стюардесите. — Нека ни сервират ордьоврите, преди пътниците от първа класа да са изгълтали всичко.

— Добра идея — кимна Харис.

Няколко минути след телефонното повикване Гуен Мейгън внесе три ароматични блюда и кафе. В „Транс Америка“, както и в повечето авиокомпании, пилотите се ползваха с мълниеносно предимство в обслужването.

— Благодаря ти, Гуен — каза Върнън Димирест. Тя се наведе да поднесе ордьовъра на Харис и очите му потвърдиха това, което вече знаеше. Талията на Гуен бе така фина и изящна, както винаги — никакви външни изменения, каквото и да ставаше вътре в нея. По дяволите Харис и неговите бабешки разсъждения! Разбира се, че Гуен ще трябва да абортира — още щом като се върнат!

 

 

На около двадесетина метра от пилотската кабина в туристическия салон мисис Ейда Куонсет бе потънала в оживен разговор със съседа си отдясно, който се оказа симпатичен мъж на средна възраст, обоист в Чикагския симфоничен оркестър.



— Възхитително е да си музикант! Такава творческа професия! Покойният ми съпруг обожаваше класическата музика. Самият той свиреше на цигулка, любителски, разбира се.

Мисис Куонсет усещаше как по тялото й се разля приятна топлина от чашката шери, поръчана й от обоиста, който сега й предлагаше втора. Мисис Куонсет грейна в усмивка:

Колко мило от ваша страна, може би е редно да откажа, но наистина бих изпила още едно шери.

Съседът й отляво — човекът с тънките русоляви мустачки и кльощавия врат — се оказа по-необщителен, дори отчайващо необщителен. Неколкократните опити на мисис Куонсет да поведе разговор с него бяха отблъснати с едносрични, почти нечленоразделни отговори, докато човекът продължаваше да седи с безизразно лице и да стиска куфарчето на коленете си.

След като всички си бяха поръчали по нещо за пиене, за миг мисис Куонсет си помисли, че съседът й отляво ще сломи своята неразговорливост. Но напразно. Той пое своето уиски от стюардесата, заплати с цяла шепа дребни монети, които дълго брои, и после обърна чашата на един дъх. Втората чашка шери размекна мисис Куонсет моментално и тя си каза: „Бедният човечец, вероятно си има грижи, да го оставя на мира.“

Направи й впечатление обаче, че човекът с кльощавия врат внезапно застана нащрек, когато командирът на самолета след излитането правеше съобщението си за скоростта, курса, продължителността на полета и разни други неща, които мисис Куонсет рядко си даваше труда да слуша. Съседът отляво обаче веднага си записа някои данни върху опакото на един плик, после извади една от ония карти „Определете сами местонахождението си“, раздавани от авиокомпаниите, и я разгъна върху куфарчето си. Сега той изучаваше картата и си нанасяше с молив някакви бележки, като често поглеждаше часовника си. На мисис Куонсет това й се струваше като глупава детска игра, та нали си има щурман, който трябва да се грижи кога накъде да лети самолетът.

Мисис Куонсет отново насочи вниманието си към обоиста, който й разказваше как неотдавна, слушайки от концертната зала Брукнеровата симфония, забелязал, че докато духовата секция свирела „пом-тиди-пом-пом“, виолончелите свирели „аа-дидли-аа-даа“. За да илюстрира примера си, той изпя двете парчета.

— Наистина ли! Изключително интересно! Никога не съм и помисляла за това — възкликна мисис Куонсет. — Моят покоен съпруг щеше да е истински щастлив да се запознае с вас, макар че вие сте толкова по-млад.

Беше почти изпила втората чаша шери и се чувстваше великолепно. Какъв чудесен полет избрах, мислеше си тя, чудесен самолет и екипаж, стюардесите са учтиви и услужливи, пътниците — приятни с изключение на човека отляво, но той е без значение. Скоро ще сервират вечеря, а после, както беше подочула, щяха да прожектират филм с Майкъл Кийн, един от любимите й актьори. Какво повече може да желае човек от живота?

 

 



Мисис Куонсет се заблуждаваше, като смяташе, че в пилотската кабина има щурман. Такъв нямаше. „Транс Америка“, както и повечето големи авиокомпании, не използваше щурман дори в презокеанските си рейсове, тъй като в съвременните реактивни самолети съществуваха множество радари и системи за радиоуправление. Пилотите благодарение на постоянната връзка със земята и указанията от диспечерските центрове осъществяваха навигацията на самолета.

Всъщност, ако на борда на Полет 2 имаше както едно време щурман, неговите изчисления върху картата за местонахождението на самолета щяха поразително да съвпаднат с тези, които Гереро изчисляваше грубо и приблизително. Още преди няколко минути той пресметна, че наближават Детройт. Беше прав. Знаеше, защото командирът в своето съобщение към пътниците бе обявил, че оттук нататък маршрутът им ще премине над Монреал, Фредерикстън, Ню Брънсуик, Кейп Рей и после Сент Джон, Нюфаундланд. Капитанът достатъчно го улесни, като оповести дори скоростта на самолета във въздуха и на земята и с това спомогна за още по-голямата точност на Гереровите изчисления.

Според неговите пресмятания, те щяха да прелетят над източните брегове на Нюфаундланд след около два часа и половина. Вероятно дотогава капитанът щеше да направи ново съобщение към пътниците и ако се наложеше, Гереро щеше да коригира някои неточности в своята карта. След това, съгласно предварителния план, Гереро щеше да почака още час, за да даде възможност на самолета да навлезе навътре над Атлантика, и тогава щеше да дръпне шнура на куфарчето си и възпламени динамитния заряд. В предчувствието си за този миг пръстите му, които държаха куфарчето, конвулсивно се стегнаха.

Сега, когато кулминационният момент бе толкова близо, той нямаше търпение да го дочака. А може би, помисли си той, няма да издържи до определеното време. След като веднъж преминат над Нюфаундлад, можеше всеки момент да пристъпи към действие.

След чашата с уиски Гереро се поуспокои. Въпреки че част от първоначалното му напрежение изчезна още като стъпи на борда, скоро след излитането отново го обхвана притеснение, особено когато тая стара лисица до него се опита да завърже разговор. Д.О. Гереро не желаеше да разговаря — нито сега, нито въобще; всъщност никакви повече разговори с никого в този живот. Единствено искаше да се отпусне и да мечтае за тристата хиляди долара, по-голяма сума той никога в живота си не бе притежавал, да помечтае за парите, които щяха да изплатят на Инес и на децата само след няколко дни.

В тоя момент още едно уиски щеше да му се отрази добре, но нямаше с какво да го купи. След неочаквано голямата сума, която плати за застраховката си, едва му бяха останали дребни пари за едно питие. Ще мине и без второ.

Както и преди той затвори очи. Опита се да си представи Инес и децата, когато научат за парите. Сигурно щяха да му бъдат благодарни за всичко, което е направил за тях, макар че никога нямаше да узнаят, че той бе жертвувал себе си, собствения си живот заради тях. А може би ще се досетят. В такъв случай той се надяваше правилно да изтълкуват постъпката му, макар че от личен опит знаеше, че често хората реагират изумително неочаквано и странно на добрини, сторени за тях.

Необяснимо защо: колкото и да си мислеше за Инес и децата, не можеше да си представи лицата им. Сякаш мислеше за хора, които никога не бе познавал.

За да разсее това, той започна да извиква във въображението си доларови банкноти с цифрата три, последвана от безкрайни нули. След малко като че ли се отпусна в дрямка, защото, щом отвори очи, бързо погледна часовника си — двадесет минути бяха изминали и една стюардеса се накланяше от пътеката. Стюардесата — красива брюнетка, която говореше с английски акцент — се обърна към него:

— Готови ли сте за вечерята, сър? В такъв случай разрешете ми да вдигна куфарчето ви!




1   ...   20   21   22   23   24   25   26   27   ...   37


©netref.ru 2017
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет