Летище артър хейли част първа



жүктеу 5.63 Mb.
бет31/37
Дата02.05.2016
өлшемі5.63 Mb.
1   ...   27   28   29   30   31   32   33   34   ...   37
: download -> version
version -> Оқушылардың орта буынға бейімделуі барысында жүргізген жұмыстар туралы анықтама. қазан 2014ж
version -> Қазақстан тарихы бойынша Ұбт шпаргалкалары а а. Иманов көтерiлiс отрядтарын қаруландыру үшiн – қару-жарақ шығаруды ұйымдастырды
version -> Дома на окне пылился светильник со сломанным абажуром
version -> Қыс Қыстың ақ бояуы Көрпеге жер оранды Балалар ойнап далада Сырғанаққа тояды Ақ мамық қарды жер Балалар ойнап күлуде Мұзайдында сырғанап Астана
version -> Абай Құнанбайұлы
version -> Mұхтар Омарханұлы Әуезов
version -> Сабақ Қазақтың ұлттық ою түрімен құрлық суын бейнелеу
version -> Қазақ әдебиеті пәнінің негізгі мектепте оқытылу нысаны қазақ әдебиетінің үлгілері Басқа ұлт өкілдерінің қазақ халқының мәдениетін, әдебиетін, өнерін, тілін т б

10


Експлозията на борда на Полет 2 на „Транс Америка“ „Златната флотилия“ бе мигновена, чудовищна и непреодолима. В херметически затвореното пространство на самолета тя отекна като грохота на стотици гръмотевици, с огнен език от гигантски ковашки чук.

Д. О. Гереро моментално загина. Тялото му, най-близко до центъра на взрива, се разкъса на парченца. Живя само миг, в следващия той се превърна в купчина дребни кървави късчета.

В корпуса на самолета зейна дупка.

Гуен Мейгън, която бе най-близко до Гереро и най-близко до експлозията, посрещна ударната й вълна с лицето и гърдите си.

Миг след като динамитният заряд разкъса обшивката на корпуса, настъпи разхерметизация. С оглушителен рев и със силата на ураган въздухът от самолета, досега поддържан с нормално налягане, се устреми през зеещия отвор към разредените високи слоеве на атмосферата. От пътническите салони към опашката на самолета се понесе тъмен, всепоглъщащ облак от прах. Заедно с него, хаотично, като при водовъртеж, полетяха всякакви незакрепени предмети — леки и тежки — вестници, подноси за храна, бутилки, чаши за кафе, ръчен багаж, дрехи и разни вещи на пътниците; те всички кръжаха из въздуха, сякаш ги смучеше чудовищна прахосмукачка. Завесите се отскубваха. Вътрешните врати на пилотската кабина, на складовите помещения и тоалетните се изтръгнаха от пантите и ключалките си и полетяха към опашката на самолета.

Няколко души от пътниците бяха повалени. Други, непривързани с коланите си, се вкопчваха за каквото им попадне, за да не излетят заедно с вихъра, който неудържимо ги теглеше назад.

Люковете на аварийните устройства над всяка седалка се разтвориха и увиснаха жълти кислородни маски, свързани с централно кислородно захранване.

Изведнъж изсмукването намаля. Самолетът се изпълни с мъгла и хапещ, леден въздух. Ревът на двигателите и воят на вятъра заглушаваха всичко.

Върнън Димирест, който стоеше на пътеката на туристическия салон, инстинктивно вкопчил се за облегалката на едно от креслата, за да се задържи на крака, се развика:

— Нахлузвайте маските! — и сам си надяна една.

От опит знаеше едно: не всички пътници съзнават, че въздухът сега в самолета е толкова разреден, колкото и навън, и е недостатъчен, за да поддържа дишането. Ако не наденеха моментално кислородните маси, само след петнадесетина секунди хората щяха да изгубят съзнание.

Дори пет секунди без нужното количество кислород съзнанието започва да помръква.

След още пет секунди човек изпада в състояние на еуфория, може да реши, че кислород въобще не му е нужен, а после неусетно потъва в безчувственост.

Специалисти, добре запознати с опасностите от разхерметизацията, от дълго време настояваха аеролиниите да разясняват на пътниците преди всеки полет необходимостта от използването на кислородните маски. Съгласно тези указания пътниците трябваше да знаят, че „в момента, когато пред вас се появи кислородната маска, трябва веднага да я хванете и положите на лицето си, като оставите всички въпроси за после. При разхерметизация не бива да се губи нито секунда. Ако тревогата се окаже фалшива, маската винаги може да се снеме. Тя няма да ви причини вреда.“

Пилотите при учебни изпитания в състояние на разхерметизация по прост начин се уверяваха в действието на кислородната недостатъчност в разредени въздушни слоеве. Надянали кислородна маска, те влизаха в камери с разреден въздух, където ги караха да се подписват върху лист хартия. После им махаха маската и постепенно подписите им се израждаха в драскулки или в нищо. Преди да настъпи безчувственост, отново им поставяха маските.

После пилотите, гледайки драсканиците върху листа, трудно можеха да повярват, че това са техни подписи.

Но ръководителите на авиокомпаниите, боейки се, че подробните указания за употребата на кислородни маски могат да всеят тревога сред пътниците, настояваха за по-беглото им и ненатрапчиво запознаване с този род процедури. Усмихнати стюардеси с отегчен или скептичен израз небрежно демонстрираха употребата на маските, докато нечий глас, нетърпелив по-скоро да се свърши с тази досадна процедура, говореше по микрофона: „… в случай на малко вероятна разехерметизация… съгласно правителствените разпореждания сме длъжни да ви информираме…“ Но никога не се споменаваше, че кислородната маска трябва да се сложи веднага.

Ето защо пътниците проявяваха същото безразличие към кислородните апарати за извънредни обстоятелства, както и авиокомпаниите и техните ръководители. Кой ли пък измисли тези кутии над главите им, разсъждаваха пътниците по време на монотонните демонстрации, сигурно са фикс-идея на група вманиачени бюрократи. (Прозявка!) Явно, искало им се е да изобретят нещо по-хитро, та да повишат цените и взимат процент от това. 0, по дяволите!

Някога по време на редовните полети над главите на пътниците внезапно се отваряха люковете и оттам увисваше кислородна маска. Обикновено те разглеждаха маската с любопитство, но не посягаха към нея. Точно по съшия начин реагираха сега пътниците на Полет 2, макар че произшествието беше реално.

Върнън Димирест забеляза реакцията им и с гняв си припомни подигравателното отношение, което имаха той и другите пилоти към демонстрациите с кислородните маски. Но нямаше време нито отново да ги подкани да надянат маските, нито пък да помисли за Гуен, която вероятно бе вече мъртва или умираше на няколко стъпки от него.

В този миг го владееше една-единствена мисъл: да се добере някак си до пилотската кабина и да помогне, ако може, за спасяването на самолета. Като вдъхна дълбоко кислород, той потегли напред.

Над всеки ред седалки висяха четири маски — по една за тримата седящи пътници и една резервна — да се използва, в случай че някой се намира на пътеката. Такава резервна маска в момента използваше Димирест.

Но за да се придвижи свободно напред до кабината, му трябваше не стационарна, а портативна маска.

Той знаеше, че две портативни бутилки с кислород се държаха на рафтчето над входа за първокласния салон. Ако смогнеше да се добере до там, една бутилка би му стигнала да измине разстоянието до пилотската кабина. Той продължи напред, като използваше една след друга висящите резервни маски. На един от редовете и четирите маски се оказаха заети — едно младо момиче бе поставило маската пред личицето на бебенце, легнало в скута на майка си. Девойката видимо бе овладяла положението и показваше на пътниците наоколо какво да правят. Димирест се извърна към другия ред кресла, видя резервна маска, и като вдъхна дълбоко кислород, пусна едната и посегна към следващата. Отново пое дълбоко. Още не бе преминал половината на туристическия салон.

Само след крачка усети, че самолетът рязко се наклони надясно и стремително започна да пада.

Димирест замръзна на място. Знаеше, че в момента нищо не може да се направи. Всичко по-нататък зависеше от две обстоятелства: до каква степен самолетът е повреден от експлозията и какво умение ще прояви Ансън Харис, останал сам пред щурвала.

 

 

В пилотската кабина събитията от последните няколко секунди се развиха с много по-голяма неочакваност, отколкото в пътническия салон. След като Гуен Мейгън и мисиз Куонсет излязоха, последвани от Върнън Димирест, останалите двама члена на екипажа — Ансън Харис и вторият пилот Сай Джордън — нямаха представа какво става сред пътниците зад гърба им, докато изведнъж самолетът не се разтресе от динамитния взрив и миг след това настъпи разхерметизация.



Както пътническите салони, така и пилотската кабина се изпълни с гъст, тъмен облак прах, който почти моментално бе изсмукан, след като вратата на кабината се отскубна от пантите и бравата си и полетя назад. Всички незакрепени предмети се понесоха в стремителния вихър от кръжащи отломки.

Под масата на бордовия инженер безспирно зазвъня сигнал за тревога. Над креслата на двамата пилоти блеснаха ярки жълти светлини. И звуковият, и светлинният сигнал оповестяваха опасно за живота спадане на налягането.

Ситна мъгла и вледеняващ студ нахлуха сред прашния въздух. Ансън Харис усети мъчителна болка в тьпанчетата си.

Но той бе вече реагирал — моментално и точно — резултат на многогодишен опит и тренировки.

В дългия и трънлив път до капитанското кресло пилотите минаваха напрегнати часове на подготовка в класни стаи и тренажори, учеха как да се справят с различни въздушни ситуации — и нормални, и критични, — за да си изработят бързи и точни рефлекси за всякакви условия.

Тренажори имаше във всички големи въздушни бази и се поддържаха от авиокомпаниите.

Погледнати отвън, те приличаха на носа на самолет или на самолет, чийто корпус е откъснат; отвътре тренажорът бе оборудван напълно като пилотска кабина.

В тренажора пилотите прекарваха по цели часове, имитирайки точните обстоятелства на дълъг полет. Вътре обстановката бе абсолютно реална; имитираха се дори вибрациите и шумът на самолета, които създават психологическото усещане, че се намираш във въздуха. Всички останали условия също отговаряха на действителните. На екран отвъд предното стъкло се прожектираха летища и писти, уголемяващи се или намаляващи се, за да възсъздават условия за излитане или кацане. Единствената разлика между тренажора и истинската пилотска кабина бе тази, че тренажорът никога не се отлепяше от земята.

Пилотите в тренажора разговаряха по радиото с диспечерския пулт, както и при реални условия. Опитни диспечери с точност дублираха различни въздушни ситуации. Често тези ситуации биваха неблагоприятни: например всевъзможни повреди в двигателите, пожар, тежки атмосферни условия, неизправности в електрическата система, проблеми с горивото, разхерметизация при експлозия, неправилно функциониране на бордовите прибори и системите за управление и какви ли още не затруднения. Можеше дори да се възпроизведе катастрофа. Понякога тренажорите се използваха с обратната цел — да се разкрият какви са били причините за дадена катастрофа.

Често диспечерът подаваше няколко извънредни ситуации едновременно, след което пилотите излизаха от тренажора изтощени и облени в пот. Повечето пилоти се справяха с тези тестове. Неуспелите минаваха отново на проверка и впоследствие внимателно ги наблюдаваха. Такива тестове и изпити се провеждаха непрекъснато няколко пъти годишно, при всички степени в кариерата на един пилот чак до пенсионирането му.

Благодарение на тези тренировки, ако наистина възникнеше извънредно положение, пилотите знаеха точно какво да предприемат, без да се суетят и губят ценно време. Това бе едно от обстоятелствата, което правеше маршрутните самолети най-безопасното транспортно средство в историята на човечеството. Затова и Ансън Харис незабавно предприе най-безпогрешните действия за спасяването на самолета.

В тренировъчните упражнения при разхерметизация пилотите трябваше да съблюдават едно основно правило: екипажът да се погрижи първо за себе си. Върнън Димирест изпълняваше точно това условие. Същото направиха и Ансън Харис, и Сай Джордън.

Те веднага трябваше да наложат кислородна маска — дори преди пътниците. Запазвайки по този начин нормалната дейност на мозъка си, те можеха да предприемат решения.

Зад креслото на всеки пилот висеше кислородна маска, подобна на маската на бейзболен вратар. Със заучено, упражнявано безброй пъти движение, Харис смъкна слушалките и се-пресегна през рамо за маската. Той дръпна силно, придържащата скоба се разтвори и надяна маската, свързана с кислородното захранване на самолета и с монтиран вътре микрофон. За да слуша, след като бе свалил слушалките си, Харис включи високоговорителя над главата си.

Зад него Сай Джордън бързо и професионално направи същото.

Следващата рефлексна реакция на Ансън Харис бе да се погрижи за пътниците. Кислородната система в пътническите салони се задействуваше автоматично при най-малък признак на разхерметизация. Но за всеки случай, като предпазна мярка над главите на пилотите имаше специална ръчка, която осигуряваше спускането и захранването на маските. Харис издърпа ръчката.

После протегна дясната си ръка към дроселите и отне подаването на горивото. Самолетът забави полета си.

Трябваше още да отнеме от скоростта.

Вляво от дроселите се намираше ръчката за задкрилките. Харис я изтегли докрай към себе си. По двете крила на самолета се подадоха задкрилките. Създавайки допълнително съпротивление, скоростта започна чувствително да намалява.

Сай Джордън изключи алармения звънец.

До този момент действията им бяха автоматични. Сега настъпи момент за размисъл: какво да се предприеме по-нататък? Най-важното беше самолетът да слезе безопасно на по-малка височина. От сегашните 28 хиляди фута трябваше да слязат с три мили и половина, за да достигнат атмосферни слоеве с по-сгъстен въздух и да могат пътниците и екипажът да дишат нормално, без да разчитат на кислородните апарати.

Харис трябваше да реши — или да се спусне постепенно и бавно, или да предпочете стремително гмуркане. Допреди година-две в случай на разхерметизация при експлозия пилотите получаваха инструкции незабавно да пикират. За нещастие обаче, изпълнявайки тези указания, един самолет се разпадна на парчета. При бавно снижение тази опасност би могла да се избегне. Днес пилотите трябваше да се съобразяват със структурните увреждания на самолета — ако уврежданията са сериозни, пикирането може да се окаже фатално, затова по-добре е бавното спускане.

Но и тази алтернатива криеше своите рискове. Ансън Харис ги забеляза веднага.

Нямаше съмнение, че Полет 2 бе претърпял сериозни повреди. Това се доказваше от внезапната разхерметизация, а предшествуващата я експлозия, настъпила преди по-малко от минута, сигурно също бе нанесла опасни поражения. При други обстоятелства Харис би изпратил Сай Джордън да установи степента на поражението, но сега, след като Димирест не бе в кабината, Джордън трябваше да остане до него.

Но независимо от размера на повредите съществуваше още един фактор, който надделя. Температурата навън беше минус 50 градуса по Целзий. Съдейки от парализиращия студ, който Харис изпитваше, температурата вътре в самолета трябва да бе приблизително същата. В такъв нетърпим студ никой човек без защитно облекло не би оцелял и няколко минути.

Къде рискът беше по-малък? Да замръзнат от студ, или да пикират моментално? Вземайки решение, чиято правилност можеше да се потвърди или опровергае само от идните събития, Харис извика към Сай Джордън по интеркома:

— Предупреди контролно-диспечерските центрове! Пикираме!

И веднага рязко наклони самолета надясно и издърпа лоста за спускане на колесниците. Завоят преди пикирането преследваше двойна цел: пътниците и стюардесите, които стояха прави или пък не бяха затегнали предпазните колани, щяха да се задържат на място от центробежните сили, докато при директно пикиране щяха да отхвръкнат към тавана, и второ: завоят щеше да изведе самолета вън от трасето, което използваше, и дай боже! — встрани от други самолети със същия курс, но с по-малък ешелон. Спускането на колесниците, щеше да намали скоростта и спомогне за по-стръмното гмуркане.

В репродуктора Харис чу гласа на Сай Джордън, който монотонно подаваше сигнала за бедствие.

— Мейдей! Мейдей! Тук е „Транс Америка“, Полет 2. Разхерметизация при експлозия. Пикираме.

Харис натисна щурвала напред и извика през рамо:

— Искай десет.

Сай Джордън прибави:

— Молим за ешелон на 10 хиляди фута.

Ансън превключи радара на седемдесет и седем — радарен SOS. Сега по всички радарни екрани на земята ще се излъчва двойно пулсиращ сигнал, който показва кой е пострадалият самолет и къде се намира.

Те се спускаха устремно надолу, обезумелият висотомер се развиваше като часовник с изпусната пружина… Двадесет и шест хиляди фута… двадесет и четири… двадесет и три… Уредите показваха осемстотин фута снижение в минута… В репродуктора се разнесе гласът на диспечера от центъра в Торонто:

— Всички ешелони под вас са свободни. Докладвайте намеренията си, щом сте готови. Ние сме с вас…

Извеждайки самолета от виража, Харис започна отвесно да пикира… Нямаше време да мисли за студа. Колкото по-скоро успееха да се спуснат, толкова по-вероятно бе да оцелеят… стига самолетът да не се разпадне… Харис забеляза неизправности в системите за изменение на височината и направлението на полета. Кормилото затягаше, блокираха и стабилизаторите, тримерите… Двадесет и един хиляди фута… двадесет… деветнадесет… Съдейки по маневреността на самолета, експлозията бе повредила опашната му част, но степента на повредите щеше да се изясни, когато завърши гмуркането, след около минута. Тогава щеше да настъпи решителният момент. Ако повредата е фатална, ще продължат да се спускат главоломно, и тогава… Харис имаше нужда от помощта на пилота отдясно, но беше твърде късно да премества там Сай Джордън. Освен това вторият пилот си имаше свои задължения — да затваря въздушните клапани, да поддържа някаква топлина в салона, да следи има ли повреди в инсталацията за подаване на гориво, пожарната сигнализация… Осемнадесет хиляди фута… седемнадесет… Щом стигнат до четиринадесет, Харис реши да прекрати пикирането с надеждата на десет хиляди фута да хоризонтира машината… Петнадесет хиляди… четиринадесет… Ето сега е моментът! С големи усилия самолетът се подчини… Харис силно дръпна щурвала. Носът на самолета започна да се повдига, системите за управление се подчиниха, машината излезе от пикирането. Дванадесет хиляди фута; вече се снижаваха по-бавно… единадесет… десет и половина… десет…

Самолетът застана в хоризонтално положение! До този момент всичко мина благополучно. Тук въздухът можеше да се диша и да поддържа живота, допълнителен кислород не бе нужен. Термометрите показваха минус пет градуса, наистина студено, но поносимо в сравнение с убийствения студ във висините.

Цялото спускане трая две и половина минути.

Високоговорителят над главите им отново се съживи:

— „Транс Америка“, Полет 2! Тук е центърът в Торонто. Как се чувствате?

Сай Джордън прие. Ансън Харис се вмеси в разговора:

— Намираме се в хоризонтално положение на десет хиляди, връщаме се към курс две-седем-нула. Експлозията е повредила корпуса. Не се знае в каква степен. Съобщете ни данни за времето и информация за пистите в Торонто, „Детройт Метрополитън“ и „Линкълн“. — В съзнанието на Харис моментално изникна картината на всички големи летища в състояние да приемат, един Боинг 707, отговаряйки на специалните наземни изисквания, необходими за аварийно кацане.

Върнън Димирест, прескачайки през купчината отломки от счупената врата на пилотската кабина и други парчета, бързо влезе вътре и се отпусна на креслото си.

— Липсваше ни много — каза Харис.

— Машината управляема ли е?

— Ако опашката не се откъсне — кимна Харис, — леко ще се измъкнем. — Той му докладва за неизправността в кормилната уредба и стабилизаторите. — Какво, някой от пътниците фойерверки ли ви показа?

— Нещо подобно. И проби в самолета огромна дупка. Нямах време да я измеря.

И двамата пилоти знаеха, че тази небрежност в тона бе само външна. Харис продължаваше да държи стабилно самолета, избирайки по-благоприятни височини и курс. Той деликатно заговори:

— Планът ви беше много издържан, Върнън. Трябваше да успее.

— Трябваше, но не стана — Димирест се обърна към втория пилот — Иди отзад в туристическия салон, провери повредата и докладвай по интеркома. После помогни с каквото можеш на пътниците. Трябва да знам колко от тях са пострадали и в каква степен. — За първи път си позволи гласно да изрече терзаещата го мисъл. — И виж какво е положението с Гуен!

Центърът в Торонто съобщи данните за летищата, от които се интересуваше Харис: летището в Торонто — все още закрито, пистите затрупани от дълбоки снежни преспи. На „Детройт Метрополитън“ също всички писти закрити за редовните рейсове, но в случай на аварийно кацане снегорините биха могли да разчистят писта три, вляво, в момента покрита със снежна покривка и отдолу заледена. Видимостта в Детройт — шестстотин фута в снежна виелица. На международното летище „Линкълн“ — всички писти почистени и използваеми; писта три-нула временно блокирана. Видимост — една миля, вятър — северозападен, силен, тридесет възела в час.

Ансън Харис се обърна към Димирест:

— Нямам намерение да изливам гориво.

Димирест разбра мисълта му и кимна одобрително. Дори при положение, че съумеят да овладеят самолета, всяко кацане би било рисковано и трудно поради огромния товар с гориво, предназначен за полета им до Рим. Но при сегашните увреждания изливането на ненужното гориво носеше още по-голям риск. След експлозията и разрушенията в опашката можеше да се получи късо съединение или триене на метал в метал, от който да изскачат искри. Започнеха ли да изливат горивото по време на полет, само една искричка можеше да превърне самолета в горящ жертвен факел. Затова двамата капитани предпочетоха да избягнат опасността от пожара пред мъчително трудното кацане.

Решиха да прибягнат до кацане в Детройт — най-близкото голямо летище — само в крайно наложителен случай. Поради големия си товар те щяха да се приземят с голяма скорост, а за да убият скоростта, им беше необходим всеки сантиметър от пистата. Писта три, ляво, най-дългата на летище „Детройт Метрополитън“, бе покрита със снежна покривка и отдолу заледена — най-ужасното съчетание за аварийно кацане.

Съществуваше и едно неизяснено обстоятелство; където и да се приземят, не се знаеше дали ще овладеят машината след забелязаните неизправности в системата за управление и стабилизаторите.

Най-безопасни условия за кацане предлагаше единствено международното летище „Линкълн“. Но до „Линкълн“ оставаше най-малко час път. Скоростта им в момента — двеста и петдесет възли — бе много по-малка от тази, с която се движеха на големи височини. А Ансън Харис продължаваше да я намалява, с надеждата да избегне понататъшни разрушения в корпуса. За съжаление и това не облекчаваше положението. Те летяха на по-малко от десет хиляди фута височина, където се усещаше значително друсане и вибрации в повредената опашна част. Турбулентните смущения от бушуващата навън буря бяха много по-осезаеми тук, отколкото във високите слоеве на атмосферата.

Така че оставаше критичният въпрос, можеха ли да издържат във въздуха още час?

 

 

От момента на експлозията и последвалата я разхерметизация бяха изминали — макар и невероятно — по-малко от пет минути.



Чу се отново гласът на диспечера:

— „Транс Америка“, Полет 2, Съобщете какви са намеренията ви!

Върнън Димирест отговори и поиска курс до Детройт, като добави, че степента на уврежданията е все още неуточнена. След няколко минути обеща да ги уведоми дали ще кацнат на „Детройт Метрополитън“ или другаде.

— „Транс Америка“, Полет 2, разбрах ви. Детройт съобщиха, че почистват писта три, ляво. Подготвят всичко необходимо за аварийно кацане.

Интеркомът иззвъня. Сай Джордън се обаждаше, крещейки с всичка сила, за да надвие воя на вятъра.

— Капитане, тук отзад има огромна дупка, около два метра широка, точно зад задната врата. Всичко наоколо, кухнята, тоалетните са разбити. Но доколкото виждам, самолетът не се разпада. Бустерът откъснат, но въжетата за управление като че ли са в ред.

— А как изглеждат отвън? Забелязваш ли нещо?

— Сякаш обшивката се е издула и е влязла в стабилизатора, сигурно затова заяжда. Освен това виждам отвън дупки и вдлъбнатини, които предполагам са предизвикани от разтрошените части. Но поне нищо не виси. Струва ми се, че основната сила на взрива е била насочена встрани.

Ето този момент Д. О. Гереро не беше предвидил. Той бе сгрешил в сметките си още от самото начало. Затова и експлозията му не постигна желания успех.

Той не успя да предвиди — и това бе най-сериозният му пропуск, — че щом корпусът се пробие, взривната вълна ще се устреми навън и разреденият въздух ще намали силата на взрива. Освен това той не се бе замислил колко устойчиво са конструирани съвременните реактивни самолети. Това беше втората му грешка. В пътническите самолети всички системи са дублирани, така че повредата в една от тях не може да извади от строя цялостната система на управление. Един реактивен самолет може да бъде унищожен от бомба само ако бомбата се взриви — случайно или предумишлено — на някое възлово уязвимо място. А в плана на Гереро такова място не се предвиждаше.

Димирест запита Сай Джордън:

— Мислиш ли, че можем да останем във въздуха още час?

— Според мен самолетът ще издържи. Но не съм сигурен за пътниците.

— Колко са ранените?

— Още не знам. Първо проверих повредите по корпуса, както наредихте. Но нещата не изглеждат добре.

— Остани там, колкото намериш за необходимо — разпореди се Димирест. — И направи каквото можеш. — Той се поколеба, като се боеше да чуе отговора на въпроса си, но все пак попита; — Забеляза ли следи от Гуен? — Той все още не знаеше дали Гуен не беше изсмукала навън. Подобни случаи съществуваха: стюардеси в близост до мястото на разхерметизацията са ставали жертва. Дори това да не бе се случило, все пак Гуен се намираше най-близо до центъра на взрива.

Сай Джордън отвърна:

— Гуен е тук. Но да си призная, в доста тежко състояние. Сред пътниците се оказаха трима лекари и те се грижат за нея и останалите. Ще се обадя отново, щом имам възможност.

Независимо от тревожния отговор за състоянието на Гуен Димирест не се отдаде на лични мисли и емоции. За тях имаше време. На първо място идваха професионалните решения, безопасността на самолета и пътниците. С няколко думи той предаде на Ансън Харис съобщението на втория пилот.

Харис се замисли, оценявайки ситуацията. Върнън Димирест не показваше желание да поеме ръководството на самолета и очевидно одобряваше всички решения и действия на Харис до този момент. Иначе би се намесил. Дори сега той остави Харис да реши къде да кацнат.

Независимо от аварийното положение, в което бяха изпаднали, капитан Димирест се държеше стриктно като инспектиращ пилот.

— Ще опитаме да се приземим на „Линкълн“ — каза Харис. Най-главното беше да се спаси самолетът; колкото и тежко да беше положението на пътниците, оставаше надеждата, че те все някак си ще издържат.

Димирест кимна в съгласие и информира центъра в Торонто за взетото решение. След няколко минути щеше да ги поеме диспечерският център Клийвланд. Димирест помоли „Детройт Метрополитън“ да чака в готовност, в случай че се наложи внезапна промяна на решението. Летище „Линкълн“ трябваше да бъде известено, че Полет 2 иска аварийно кацане.

— Разбрано, „Транс Америка“! „Детройт“ и „Линкълн“ са предупредени! — Дадоха им нов курс. Наближаваха западните брегове на езерото Хюрон, близо до границата между САЩ и Канада.

Двамата пилоти знаеха, че там, на земята, Полет 2 бе станал център на внимание. Диспечери и контрольори от всички центрове за ръководство на въздушното движение работеха напрегнато, координираха усилията си, за да отстранят всякакви самолети от пътя им, за да разчистят всички отсечки по трасето. Исканията на Полет 2 се изпълняваха моментално.

Прелитайки над границата, диспечерът от центъра в Торонто се раздели с тях и прибави:

— Лек път и желая успех!

След миг центърът в Клийвланд отговори на позивните им.

Димирест погледна назад към пътническия салон през отверстието, където трябваше да се намира вратата, и различи неясно движещи се фигури. След откачването на вратата Сай Джордън веднага намали осветлението в първокласния салон, за да не блести в пилотската кабина. Явно част от пътниците се прехвърляха напред — някой в дъното на самолета ги ръководеше. Сигурно това бе Сай Джордън, който трябваше всеки момент да се обади по интеркома. В пилотската кабина се усещаше вцепеняващият студ, а назад в салоните сигурно бе още по-ужасно. Отново в съзнанието на Димирест се стрелна мъчителната мисъл за Гуен, но той безмилостно я потисна и се съсредоточи върху работата си. След като взеха решение да рискуват още час във въздуха, сега бе моментът да обмислят своето приземяване. Харис продължаваше да води самолета, а Върнън Димирест подбра карти на зоните на наблюдение и на пистите и ги разтвори на коленете си.

Международното летище „Линкълн“ беше основна въздушна база за двамата пилоти и познато като роден дом; те знаеха на пръсти и зоните за подход, и разположението на пистите. Но опитът и изискванията за сигурност им повеляваха да не се доверяват на паметта си, а всичко да проверят.

Картите потвърждаваха това, което двамата и без това отлично знаеха. Поради високата скорост и големия товар трябваше да извършат кацането на най-дългата писта. А тъй като се съмняваха в изправността на кормилната уредба за рулиране, пистата трябваше да бъде максимално широка. Освен това трябваше да кацнат срещу вятъра, Според сводката на Летището духаше поривист северозападен вятър със скорост тридесет възела. Писта три-нула отговаряше на всички изисквания.

— Трябва ни три-нула! — каза Димирест.

— Само че в последното съобщение се казва, че е временно блокирана — отбеляза Харис.

— Чух — изръмжа Димирест, — тая проклета писта е блокирана от часове. И то от един заседнал мексикански самолет. — Той сгъна картата на летището и я прикрепи за щурвала. После гневно възкликна: — Блокирана! По дяволите! Даваме им петнадесет минути да я освободят!

Димирест натисна бутона на своя микрофон, за да се свърже с Центъра за ръководство на въздушното движение. В този момент вторият пилот Сай Джордън, блед като смъртник и дълбоко разстроен, се върна в пилотската кабина.



1   ...   27   28   29   30   31   32   33   34   ...   37


©netref.ru 2017
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет