Летище артър хейли част първа



жүктеу 5.63 Mb.
бет33/37
Дата02.05.2016
өлшемі5.63 Mb.
1   ...   29   30   31   32   33   34   35   36   37
: download -> version
version -> Оқушылардың орта буынға бейімделуі барысында жүргізген жұмыстар туралы анықтама. қазан 2014ж
version -> Қазақстан тарихы бойынша Ұбт шпаргалкалары а а. Иманов көтерiлiс отрядтарын қаруландыру үшiн – қару-жарақ шығаруды ұйымдастырды
version -> Дома на окне пылился светильник со сломанным абажуром
version -> Қыс Қыстың ақ бояуы Көрпеге жер оранды Балалар ойнап далада Сырғанаққа тояды Ақ мамық қарды жер Балалар ойнап күлуде Мұзайдында сырғанап Астана
version -> Абай Құнанбайұлы
version -> Mұхтар Омарханұлы Әуезов
version -> Сабақ Қазақтың ұлттық ою түрімен құрлық суын бейнелеу
version -> Қазақ әдебиеті пәнінің негізгі мектепте оқытылу нысаны қазақ әдебиетінің үлгілері Басқа ұлт өкілдерінің қазақ халқының мәдениетін, әдебиетін, өнерін, тілін т б

12


Доктор Милтън Компаньо, практикуващ терапевт, прилагаше целия си професионален опит и знания, за да спаси живота на Гуен Мейгън, която лежеше сред кръв и руини в дъното на туристическия салон. Доктор Компаньо почти не вярваше в успеха на своето дело. Когато избухна бомбата на Д. О. Гереро, най-близко до взрива бе Гуен.

При други обстоятелства тя щеше да загине на място, както самия Гереро. Но две неща я бяха спасили — поне до този момент.

Предпазиха я донякъде вратата на тоалетната и тялото на самия Гереро. Макар че поотделно нито едно от тях не бе масивна защитна преграда, двете заедно забавиха първоначалната ударна вълна за част от секундата, след което в корпуса на самолета зейна дупка и последва втори взрив — взривна разхерметизация.

Динамитната експлозия повали Гуен и я отхвърли назад, сериозно ранена и обляна в кръв. Но на силата от тази експлозия противодействуваше друга сила — мощната въздушна вълна, която се втурна устремно навън през зейналата дупка. Сякаш два урагана се сблъскаха с челата си. Миг след това получилата се разхерметизация надделя, подхвана взривната вълна и я изтласка навън в разредените въздушни слоеве на нощната тъма.

Въпреки мощта на експлозията, пораженията се ограничиха в малък участък.

Най-тежко пострада Гуен Мейгън. Тя лежеше в безсъзнание на пътеката. Младият мъж с вид на бухал, който бе излязъл от тоалетната и изплашил Гереро, също бе жестоко пострадал. Целият в кръв, зашеметен, но без да изгуби съзнание, той стоеше до Гуен. Имаше още пет-шест души ранени или контузели в различна степен от разхвърчалите се парчета от бомбата. Повечето пътници в салона бяха повалени, ударени или зашеметени от предметите, понесени навън с вихъра на разхерметизацията. Но тези увреждания не бяха фатални. В първия миг след разхерметизацията всички, които не бяха пристегнати за креслата си, бяха увлечени назад към зеещата дупка в корпуса. Гуен Мейгън бе най-силно застрашена и от тази опасност. Но при падането си — инстинктивно или случайно — ръката й бе обвила стойката на креслото. Това я спаси да не полети в тъмните висини, а тялото й прегради пътя на другите.

След няколко секунди вихърът от разхерметизация намаля.

Сега най-страшната опасност за всички — ранени или не — бе липсата на кислород.

Наистина кислородните маски веднага увиснаха пред лицата на пътниците, но малцина се сетиха да ги използват.

Преди да стане твърде късно обаче, някои хора се съвзеха и енергично задействуваха. Стюардесите, добре тренирани за подобни ситуации, грабнаха маски и посочиха на пътниците какво да правят. Тримата лекари, които пътуваха със съпругите си, разбраха колко ценна е всяка секунда, надянаха маски и бързо накараха околните да ги последват. Джуди, осемнадесетгодишната племенница на митническия инспектор Стандиш, постави маска пред лицето на бебето до нея и взе една за себе си. Веднага посочи със знаци на родителите на бебето и пътниците от другата страна на пътеката да направят същото. Мисис Куонсет, старата дама от Сан Диего, която много пъти бе наблюдавала демонстрация за употреба на кислородни маски по време на своите чести нелегални пътувания, знаеше какво да направи. Грабна една маска за себе си и една за своя приятел обоиста, когото дръпна да седне в креслото до нея. Мисис Куонсет не знаеше дали ще се измъкнат живи от това приключение, но никак не се разтревожи. Каквото и да се случи, тя не искаше да изпуска нито миг.

Някой от пътниците подаде маска на ранения млад човек до Гуен. Той се олюляваше, едва се държеше на крака и не знаеше какво става, но с мъка задържа маската до лицето си.

Въпреки че доста хора взеха мерки веднага, до изтичането на критичното време — петнадесет секунди след разхерметизацията — само половината пътници бяха с кислородни маски. Тези, които останаха без кислород, неусетно изпаднаха в унес и след още петнадесетина секунди повечето изгубиха съзнание.

Гуен Мейгън остана без маска и без първа помощ. Безсъзнанието й от раните след експлозията още повече се задълбочи при липсата на кислород.

В този миг Ансън Харис, рискувайки самолетът да получи още по-тежки увреждания и дори да се разпадне на парчета, взе решение за стремително пикиране, за да спаси Гуен и останалите пътници от задушаване.

Пикирането започна от височина двадесет и осем хиляди фута и завърши след две минути и половина на десет хиляди фута.

Човек може да преживее без кислород от три до четири минути, без да се наруши мозъчната му дейност.

През първата половина на пикирането — за минута и петнадесет секунди до деветнадесет хиляди фута височина-въздухът все още бе разреден и недостатъчен да поддържа живота. По-надолу количеството на кислорода растеше и можеше да се диша.

На дванадесет хиляди фута височина нормалното дишане се възстановяваше. След още две хиляди фута снижаване — когато изтичаха последните критични секунди — всички пътници на борда дойдоха на себе си с изключение на Гуен. Мнозина не можаха да разберат, че са изпадали в състояние на безчувственост.

Малко по малко първоначалният шок започна да минава, пътниците и стюардесите взеха да се ориентират в създадената обстановка. Стюардесата, втора по ранг след Гуен, едно решително русокосо момиче от Оук Лон, Илинойс, се спусна назад към пострадалите. Лицето й беше бледо и безкръвно, но тя делово запита:

— Моля ви, има ли лекар сред пътниците?

— Да, мис! — доктор Компаньо, без да чака покана, бе станал вече от креслото си. Той беше дребничък енергичен човек с остри черти и говореше с бруклински акцент. Огледа набързо обстановката, зъзнещ във ледения студ и свирепия вятър, който нахлуваше отвън. В дъното, на мястото на тоалетните, се виждаше ужасяваща купчина отломки от дърво и метал, обгорени и оплискали с кръв. В опашката зееше отвор с открити кабели и тръбопроводи.

Докторът крещеше, за да надвие воя на вятъра и рева на двигателите, станал оглушителен след пробива в корпуса.

— Опитайте се да прехвърлите напред колкото се може повече хора! Трябва някак си да се стоплят. За ранените ще ни трябват одеяла.

Стюардесата неуверено отговори:

— Ще се опитам да намеря.

Повечето от одеялата, подредени по багажните рафтове над главите на пътниците, бяха повлечени навън заедно с палтата им и други дребни предмети.

Другите двама лекари дойдоха на помощ на доктор Компаньо.

— Донесете ни всички медикаменти за първа помощ — обърна се един от тях към стюардесата.

Компаньо, коленичил над Гуен, единствен носеше медицинската си чанта. Той никога не се разделяше с нея. И сега пръв откликна на лекарския си дълг, макар че другите двама доктори интернисти бяха с по-висок професионален пост.

Доктор Милтън Компаньо смяташе, че дежурството на един лекар никога не свършва. Преди тридесет и пет години като младо момче той с мъка се измъкна от нюйоркските бедняшки квартали. Оттогава — по думите на жена му — той не практикуваше професията си само в часовете, когато спеше. Чувството, че може да помогне, му доставяше радост. Своята лекарска професия той ценеше като висока награда, която, ако не отстоява, ще му бъде отнета. Никога в живота си не бе отказвал да прегледа пациент в кой да е час на денонощието. Никога не отминаваше автомобилна злополука, както много негови колеги, които се бояха от съдебна отговорност при евентуална небрежност. Милтън Компаньо винаги откликваше за неотложна медицинска помощ.

След дългогодишно отлагане сега пътуваше за Рим, родното място на своите родители. Възнамеряваше да прекара с жена си едномесечна пълна почивка. Но той бе уверен, че някъде по пътя, а може би в Италия, независимо че нямаше разрешително за задгранична практика, ще потърсят помощта му. Той бе винаги готов, винаги на поста си.

Веднага се отправи към Гуен, чието положение бе най-критично, и подхвърли през рамо на колегите си:

— Вие се заемете с останалите!

Доктор Компаньо извърна леко и внимателно тялото на Гуен върху тясната пътека и се наведе над нея, за да провери дали все още диша. Дишаше, но слабо. Той се обърна към стюардесата:

— Донесете ми маска.

Момичето бързо се върна с портативна маска. Д-р Компаньо разтвори устата на Гуен да огледа дали нещо не възпрепятствува достъпа на въздух. Устата й беше пълна с кръв и избити зъби. Докторът я почисти и старателно я прегледа, за да се увери, че кървенето не пречи на дишането.

— Дръжте маската на лицето й — каза той на стюардесата.

 Чу се съскането на кислорода от бутилката. След една-две минути по мъртвешко бледите страни на Гуен се появи едва забележима розовина.

Доктор Компаньо насочи вниманието си към обилно кървящия участък между лицето и гърдите й. Бързо, с помощта на хемостат, той пресече обилния кръвоизлив от лицевата артерия и обработи останалите рани. Забеляза счупване на лявата ключица, която се нуждаеше от шина, но в момента за това нямаше възможност. С тревога откри ситни парченца от експлозията, набили се в лявото око на Гуен. Дясното засега изглеждаше незасегнато.

Вторият пилот Сай Джордън мина покрай Гуен и доктор Компаньо, помагайки на стюардесите да придвижат пътниците напред. Повечето бяха прехвърлени в първа класа, някъде по двама на кресло. Други бяха настанени в полукръглото барче на първа класа, където имаше няколко кресла. Всички оцелели дрехи, независимо чии, бяха разпределени между нуждаещите се. Както винаги в случай на беда, хората сърдечно си помагаха един друг, без егоизъм и дори с искрици хумор.

Другите двама лекари превързваха и помагаха на пътници, получили по-слаби наранявания и удари. Младият човек с очилата, който се намираше зад Гуен по време на взрива, имаше дълбока рана в плешката, но тя лесно щеше да заздравее. Лицето и раменете му бяха покрити с по-незначителни наранявания. Превързаха го и успокоиха болките му с морфин. Настаниха го най-удобно, завит с одеяло.

Работата на лекарите и придвижването на пътниците се затрудняваше от силното люлеене и друсане, тъй като слизаха на по-малки височини, където ураганът бушуваше с пълна сила. Самолетът непрестанно вибрираше и от време на време силно пропадаше или рязко се наклоняваше встрани. Към тревогата от преживяното се прибави и морската болест.

Сай Джордън докладва повторно и се върна при доктор Компаньо.

— Докторе, капитан Димирест ме помоли да ви предам благодарността му за всичко, което вие и вашите колеги направихте. Когато ви остане миг свободно време, той би желал да ви види в пилотската кабина. Трябва да му кажете какво да съобщи по радиото за състоянието на пострадалите.

— Дръжте този бинт — разпореди се доктор Компаньо. — Поставете го тук и натиснете хубаво. Искам да ми помогнете да направим шина. Ще използваме кожени обложки от списания и хавлиена кърпа под тях. Намерете най-голямото списание — и след малко добави: — Ще дойда, когато мога. Кажете на вашия командир, че според мен трябва да се обърне с няколко думи към пътниците. Хората вече превъзмогнаха първоначалния шок и сега имат нужда от малко кураж.

— Да, сър — Сай Джордън гледаше безчувственото тяло на Гуен и тъжното му слабо лице се сгърчи от мъка. — Докторе, има ли някаква надежда?

— Надежда има, синко, но е минимална. Зависи от издръжливостта на организма.

— От нея винаги бликаше жизненост!

— Била е хубаво момиче, нали?

Раните, окървавеното лице и мръсната сплъстена коса трудно даваха представа за външността на Гуен.

— Много красива!

Компаньо замълча. Дори да оживееше това момиче, проснато на пътеката, то нямаше да бъде вече хубаво… Освен ако не й помогне пластичната хирургия…

— Ще предам на командира вашето предложение, сър! — Съкрушен до неузнаваемост, Сай Джордън се запъти към пилотската кабина.

След малко спокойният глас на Върнън Димирест се разнесе по високоговорителите:

— Дами и господа, говори капитан Димирест… — Сай Джордън бе включил високоговорителите на най-голяма мощност, за да надвият рева на вятъра и грохота на двигателите. Всяка една дума сега се чуваше отчетливо. — … Знаете всички, че ни постигна жестока беда. Не се опитвам да омаловажа случилото се. Няма да се шегувам; за да повдигна духа ви, защото тук, в пилотската кабина, не виждаме нищо весело, вярвам, че и вие също. Преживяхме изпитание, непознато за никого от екипажа, което, надявам се, не би ни се случило повторно. Но вече го преодоляхме. Сега контролираме напълно полета, връщаме се обратно и очакваме да се приземим на летище „Линкълн“ след около четиридесет и пет минути.

В пътническите салони разговорите секнаха. Погледите инстинктивно се насочиха към високоговорителите и всеки се напрягаше да не пропусне нито едно слово.

— Знаете, че самолетът е повреден. Вярно е, разбира се, че повредата можеше да бъде далеч по-жестока.

В пилотската кабина Върнън Димирест за миг се поколеба пред микрофона: чудеше се до каква степен можеше да бъде професионално точен и откровен. При редовните си полети той винаги се обръщаше към пътниците стегнато и кратко. Не обичаше „дългосвирещите командири“, които обсипваха пътниците с информация и коментари по време на целия полет. Но този път бе убеден, че е длъжен да каже малко повече, че пътниците имат право да узнаят истинското положение на нещата.

— Няма да скрия от вас — продължи Димирест, — че сме изправени пред няколко неразрешени проблеми. Кацането ни ще бъде тежко и самите ние не знаем до каква степен повредите в корпуса ще го усложнят. Казвам ви това, защото след това съобщение ще ви дадем инструкции как да седите и как да се държите по време на кацането. Ще ви обясним как най-бързо да напуснете самолета в случай на нужда. Ако се наложи, моля ви, действувайте спокойно, но бързо и се подчинявайте на всички инструкции от кой да е член на екипажа. Позволете ми да ви уверя, че на земята правят всичко възможно, за да ни помогнат. — Димирест си спомни за писта три-нула и си помисли дали думите му ще излязат верни. Реши, че няма смисъл подробно да обяснява проблема с повредата на стабилизатора. Повечето от пътниците нямаше да го разберат. С нотка на ведрост в гласа си, той добави: — Имате щастието, че тази вечер вместо един опитен командир в пилотската кабина има двама — капитан Харис и аз. Ние сме стари „въздушни вълци“, прекарали толкова часове в полети, че ни е неудобно да ги споменем. Но ето че днес съвместният ни опит се оказа полезен. Ние си помагаме взаимно. Заедно с нас лети втори пилот Сай Джордън, който част от времето ще бъде на ваше разположение. Молим ви и вие да ни помагате. Само с общи усилия ви обещаваме, че ще завършим полета благополучно.

Димирест остави микрофона.

Без да вдига очи от уредите, Ансън Харис отбеляза:

— Много добре говори. Трябвало е да се занимаваш с политика.

— Никой не би гласувал за мене — мрачно продума Димирест. — Обикновено хората не обичат честните и откровени приказки.

Той си спомни с горчивина заседанието на Съвета на пълномощниците, където бе говорил остро и нападателно за премахване на застрахователните гишета и автомати на летището. Откровената му реч се оказа катастрофална. Любопитно как ще се чувстват членовете на съвета и неговият мазен шурей, след като научат, че този маниак Д. О. Гереро бе застраховал живота си с намерение да взриви самолета! Вероятно ще се държат благодушно както винаги, но вместо обичайното „Такова нещо няма да се случи!“, сега ще казват: „Е, това беше едно изключение, едва ли ще се повтори!“ Ако се приземят успешно, независимо от всичко той щеше да започне отново пламенна борба срещу продажбата на застраховки на летището. Този път много повече хора щяха да чуят апела му. Както и да завърши днешната катастрофа, тя ще стане централно събитие в печата. И той ще се възползва от това обстоятелство. Ще говори открито пред журналистите срещу застраховките, срещу Съвета на пълномощниците и дори срещу своя драгоценен шурей Мел Бейкърсфелд. Разбира се, ръководството на „Транс Америка“ ще направи опит да му запуши устата „заради интересите на компанията“. Нека само се опитат!

Радиото над главите им изпращя.

— „Транс Америка“, Полет 2, говори центърът в Клийвланд. „Линкълн“ съобщава, че писта три-нула все още временно закрита. Опитват се да я освободят за вашето пристигане. Ако не успеят, ще ви приемат на две-пет.

Димирест потвърди приемане на съобщението. Лицето на Харис потъмня. Писта две-пет беше с двеста фута по-къса, значително по-тясна и в момента с лошо разположение спрямо вятъра. Кацането по две-пет увеличаваше многократно рисковете.

Димирест затрепера от гняв.

Бурята продължаваше да подхвърля самолета. Ансън Харис през цялото време се мъчеше да го успокои.

Димирест се обърна към втория пилот:

— Сай, иди отзад при пътниците и гледай момичетата добре да покажат упражненията за кацането. Всеки да ги разбере и усвои. После подбери няколко души, на които може да се разчита, обясни им къде са аварийните изходи и как се ползват. Ако пистата не ни достигне, а това е неизбежно, щом кацаме на две-пет, самолетът ще се разбие на парчета. Ние, разбира се, ще се опитаме да помогнем, но едва ли ще успеем.

— Да, сър! — и Сай Джордън се отправи към пътническите салони.

Димирест би предпочел сам да свърши това, за да погледне какво е състоянието на Гуен, но в този момент нито той, нито Харис можеха да напускат пилотската кабина. След като Сай Джордън излезе, пристигна доктор Компаньо. Джордън бе отместил останките от разбитата врата и сега нищо не преграждаше достъпа до кабината.

Милтън Компаньо се представи на Върнън Димирест:

— Капитане, идвам да ви съобщя състоянието на пострадалите.

— Благодарим ви, докторе. Без вашата помощ… Компаньо махна с ръка и го прекъсна:

— Да оставим тези приказки за после.

Той разтвори бележник с кожена подвързия на страницата, където стоеше тънко златно моливче. Напълно в своя стил той бе успял да запише имената на пострадалите пътници, естеството на нараняванията и вида на приложеното’ лечение.

— Най-жестоко е ранена вашата стюардеса мис Мейгън. Лицето и гърдите й са покрити с множество разкъсно-контузни рани. Загубила е значително количество кръв. Има сложно счупване на лявата ръка в ключицата и, разбира се, мозъчно сътресение. Моля ви, уведомете земята, че трябва да ни чака спешно хирург офталмолог.

Върнън Димирест, блед като платно, с огромно самообладание записваше информацията за пострадалите в бордовия дневник. Изведнъж спря, обзет от ужас.

— Хирург офалмолог? Да не би да искате да кажете… че очите?…

— Боя се, че е така — мрачно потвърди доктор Компаньо и после уточни. — В лявото й око са попаднали частички от дърво или метал, не мога да кажа. Специалистът ще определи дали е засегната ретината. Дясното око, струва ми се, не е увредено.

— О, господи! — Димирест усети, че главата му се замайва и закри с ръка очите си.

Доктор Компаньо поклати глава.

— Твърде рано е да се правят заключения — каза той. — Съвременната очна хирургия е способна на чудеса. Но всяка минута е скъпа.

— Ние ще изпратим радиограма на летището — увери го Ансън Харис. — И те ще имат време да подготвят всичко за нашето пристигане.

— Тогава да ви продиктувам и останалите.

Димирест автоматично записваше информацията на доктора. Пораженията на останалите пътници в сравнение с Гуен бяха незначителни.

— Ще се върна в салона — каза докторът — да проверя не е ли настъпила някаква промяна.

— Останете тук — Димирест рязко го спря.

Докторът го погледна удивено.

— Гуен… Искам да кажа мис Мейгън… — Гласът на Димирест бе напрегнат и несигурен, неузнаваем за самия него. — Тя беше… тя е бременна… Това ще усложни ли състоянието й?

Той забеляза, че Ансън Харис го стрелна с изумен поглед.

Докторът заговори, сякаш се оправдаваше:

— Не знаех. Вероятно бременността е в самото начало?

— Да — Димирест отбягваше погледа му. — Така е. — Преди няколко минути той се зарече да не пита за това. Но после реши, че трябва да узнае истината.

Милтън Компаньо се замисли:

— Разбира се, това няма да повлияе на способността на организма й да се възстанови. Що се отнася до детето… Тя не е останала без кислород толкова дълго, че да се навреди на плода… Но кой знае! Освен това няма телесни повреди в тазовата област. — Той замълча и добави смутено: — Не, плодът няма да пострада. При положение, че мис Мейгън оживее, с навременно болнично лечение шансовете й са от средни към добри. Тогава бебето ще се роди нормално.

Димирест кимна мълчаливо. Доктор Компаньо постоя един миг в нерешителност и излезе.

За известно време в пилотската кабина цареше мълчание. Пръв го наруши Ансън Харис.

— Върнън, бих искал малко да си почина преди кацането. Ще застанеш ли на моето място?

Димирест кимна, ръцете и краката му механично се преместиха към приборите за управление. Беше благодарен на Харис, че не запита нищичко за Гуен, че отмина случая с мълчание. Каквото и да си мислеше, Харис бе достатъчно възпитан, да го задържи в себе си.

Харис се надвеси над бордовия дневник със сведенията на доктор Компаньо.

— Ще изпратя радиограма — и той настрои радиото на честотата на диспечера на „Транс Америка“.

За Върнън Димирест пилотирането бе физическо удовлетворение след шока и вълнението от това, което току-що чу. Вероятно Харис го усети и нарочно пожела да го смени. Но дори и да не беше така, този, който щеше да извърши кацането, трябваше да си отдъхне и да събере сили.

Явно Харис се готвеше за кацането, което щеше да бъде трудно и опасно. Димирест нямаше нищо против, след като Харис така безупречно се справяше с пилотирането до този момент. Ансън Харис завърши радиосеанса, отпусна облегалката си назад и се изтегна да си почине.

В съседното кресло Върнън Димирест се мъчеше да се съсредоточи изцяло върху летенето, но безуспешно. Когато един опитен пилот водеше самолета в хоризонтален полет, дори в трудни условия, както в случая, не беше необходимо да изключва съзнанието си от всичко останало. Но сега мисълта за Гуен се бе загнездила дълбоко в главата му и той не можеше да я отпъди.

Гуен… за живота й все още имаше някаква надежда, Гуен… която тази вечер бе жизнена, красива, обещаваща, нямаше да стъпи в Неапол, както бяха мечтали. Гуен… която само преди няколко часа му бе казала на своя чист и звънлив английски акцент „Обичам те!“, Гуен… която той също обичаше, защо да крие?

С болка и мъка той си я представяше — ранена, безчувствена, понесла своето дете; детето, от което той я караше да се освободи като от ненужна вещ… на което тя бе казала: „Чаках да видя кога ще подхванеш този въпрос…“ А по-късно с тревога бе промълвила: „То е като дар, едно чувство велико и вълнуващо… И изведнъж трябва да го унищожим, да се освободим от този дар.“ А на края, след като дълго я бе увещавал, тя се примири: „Надявам се, че най на края ще стигна до разумно решение. Ще направя аборт.“

А сега за аборт не можеше и дума да става. В болницата, където Гуен щеше да постъпи, можеше да се помисли за аборт само ако от отстраняването на плода зависеше живота на майката. А според д-р Компаньо нямаше да се стигне дотам. Освен това щеше да стане твърде късно.

Значи, ако Гуен оживее, бебето ще се роди. Димирест сам не знаеше дали да се радва, или да съжалява! Толкова беше объркан, че не можеше да определи чувствата си.

Спомни си още нещо от техния разговор с Гуен тази вечер: „Разликата помежду ни е, че ти все пак си имал дете… Каквото и да се случи, знаеш, че някъде в света има едно същество, което е твое продължение.“

Тя намекваше за детето, което той не познаваше дори по име. Момиченцето, което по задълженията на триточковата програма на „Транс Америка“ изчезна от живота му веднъж и завинаги. Той си призна пред Гуен, че понякога се сеща за детето. Но не посмя да признае, че твърде често си мислеше къде ли е то и какво ли става с него.

Сега дъщеря му трябваше да е на единадесет години. Димирест си спомняше рождената й дата и макар че се стараеше да я избие от главата, всяка година на този ден му се искаше да направи нещо, поне картичка да й изпрати… Може би защото той и Сара нямаха свои деца (а толкова много искаха), за да празнуват техните рождени дни… Друг път той си блъскаше главата с въпроси, на които знаеше, че не може да отговори: Къде е дъщеря му? Как ли изглежда? Щастлива ли е? Заглеждаше се в личицата на децата по улиците, дори понякога си внушаваше… После се укоряваше заради глупостта си. Друг път го преследваше мъчителната мисъл, че с дъщеря му се отнасят зле, че тя има нужда от помощ, от закрила, а той не може да й помогне… При тези жестоки мисли ръцете му инстинктивно стиснаха щурвала.

Високоговорителят над главата му го накара да се опомни:

— „Транс Америка“, Полет 2, тук е центърът в Клийвланд. Поемете курс наляво, координати две-нула-пет. При готовност започнете спускане до шест хиляди фута. Съобщете, когато излезете от височина десет хиляди.

Димирест изтегли и четирите дросела и започна спускането. Нагласи указателите на курса и плавно започна завоя.

— Говори „Транс Америка“, Полет 2, преминаваме на курс две-нула-пет! — предаде Ансън Харис. — Излизаме от височина десет хиляди.

Колкото повече се спускаха, толкова по-неприятно се друсаше самолетът, но с всяка измината минута те приближаваха целта си и надеждата за спасение растеше. Скоро щяха да достигнат онази граница в трасето, когато Клийвланд щеше да ги предаде на центъра в Чикаго. След още тридесет минути и щяха да навлязат в контролната зона на летище „Линкълн“.

Харис внимателно започна:

— Върнън, може би усещаш колко съм разтревожен за Гуен! — Той се поколеба и добави: — Какви са вашите отношения, това не е моя работа. Но ако мислиш, че мога с нещо да помогна като приятел…

— Няма нищо — отвърна Димирест. Той не възнамеряваше да излива болката си пред Ансън Харис, който макар и превъзходен пилот, в очите на Димирест бе старомоден моралист.

Сега вече съжаляваше, че бе разговарял откровено преди, но тогава чувствата бяха взели връх над разума му — нещо, което при него рядко се случваше. На лицето му отново се появи намръщената маска, щит, зад който скриваше личните си изживявания.

— Осем хиляди фута и продължаваме спускането — Ансън Харис уведоми контролния център.

Димирест водеше самолета стабилно надолу, следвайки курса. Очите му неотклонно и зорко следяха уредите.

Неволно мислите му отново се върнаха към детето — неговото дете, което се роди преди единадесет години. Месеци преди раждането той се бореше вътрешно дали да признае изневярата си пред Сара и да й предложи да осиновят детето. Но на края не му достигнаха сили. Боеше се, че неговото признание ще разбие сърцето на жена му; боеше се, че тя може и да не приеме детето — и тогава как щяха да живеят, виждайки постоянно укор в очите й?

За съжаление твърде късно разбра, че не бе постъпил справедливо със Сара. Наистина тя щеше да се разстрои, да се почувства унижена, оскърбена, както би се почувствала и сега, ако разбере за Гуен. Но постепенно нейната способност да свиква с нещата щеше да надделее. Въпреки нейната ограниченост, въпреки нейната безличност и празните й интереси — тя се занимаваше с маслена живопис в своя клуб — Димирест знаеше, че съпругата му беше разумна и трезва жена. Може би заради тези нейни качества бракът им все още се държеше. Дори при сегашните обстоятелства той не можеше да си помисли за развод.

Сара щеше някак си да се справи. Сигурно би го накарала дълго да страда, да се измъчва, но щеше да се съгласи да осиновят детето и то щеше да се чувства най-добре при тях. Сара нямаше да го остави, тя бе такъв човек. Само ако…

— Животът е пълен с толкова много проклети „ако“!… — произнесе на глас Димирест.

На височина шест хиляди фута той хоризонтира самолета и подаде гориво, за да не убие скоростта. Ревът на двигателите се усили.

Харис смени вълните на радиото, преминавайки към зоната за наблюдение на центъра в Чикаго.

— Каза ли нещо? — попита той, но Димирест поклати с глава.

Бурята продължаваше да бушува и жестоко подмяташе самолета.

— „Транс Америка“, Полет 2, виждаме ви на радарния екран — чу се непознатият хрипкав глас на чикагския диспечер.

Харис продължаваше да води радиосеансите.

Върнън Димирест си мислеше: каквото и да стане с Гуен, той трябва сега да вземе решение, да не отлага. Добре, ще издържи сълзите и упреците на Сара, нейния гняв, но ще признае за Гуен, ще признае, че той е баща на детето й.

Истерията в дома му щеше да трае не дни, не седмици, а може би месеци, през които той щеше дълбоко да страда. Но когато бурята утихне, може би някак си щяха да се разберат. Странно наистина, но той никак не се съмняваше, че ще постигнат споразумение със Сара — може би защото дълбоко вярваше в нея.

Все още нямаше представа какво щяха да предприемат, до голяма степен това зависеше от Гуен. Вярно е, че докторът не скри колко е сериозно положението й, но Димирест бе убеден, че тя ще оцелее. Гуен беше силна духом. Тя бе жилава и смела. Дори безсъзнателно, тя щеше да се бори за живота си и каквито и да са последиците от нараняванията, те нямаше да сломят силите й. Разбира се, тя си имаше свои проекти за детето. Нямаше лесно да се откаже от него. Гуен не беше от тези, които се водеха за носа и които можеха да се командват. Тя беше умна и държеше на своето.

В крайна сметка Димирест можеше да се окаже с две жени на плещите си и с бебе отгоре на всичко. Ето това трябваше някак си да разреши!

И отново възникваше въпросът: как би постъпила Сара?

Господи, каква бъркотия!

Но след като взе вече за себе си решение, някаква вътрешна увереност го караше да вярва, че всичко ще се уреди. Той мрачно си мислеше какво ще му струва всичко това в пари и в душевни терзания.

Стрелката на висотомера показваше, че летят на шест хиляди фута.

Разбира се, той ще стане баща. Вече гледаше, на това събитие в нова светлина. Естествено, не би си позволил да се размеква от чувства, както някои други хора, Ансън Харис например. Но това щеше да бъде неговото дете! А бащиното чувство още не му беше познато. Какво бе казала Гуен на път за летището… „Един малък Върнън Димирест вътре в мене. Ако ни се роди момченце, ще го наречем Върнън Димирест-младши, както американците си кръщават децата.“

Защо пък не. Идеята не е лоша. Той се засмя. Харис го погледна косо.

— За какво се смееш?

— Ами, смея се! — избухна Димирест. — За какво, по дяволите, да се смея? И на двамата не ни е до смях!

— Просто така ми се чу — вдигна рамене Харис.

— За втори път ти се причуват разни неща. След този проверочен полет съветвам те да си прегледаш слуха.

— Не виждам защо трябва да се заяждаш?

— Не виждаш, така ли? — кипна Димирест. — А може би в такава ситуация точно това е необходимо.

— Щом като е така — отвърна Харис, — карай! В това отношение ти нямаш равен.

— Добре тогава, щом свършиш с идиотските си въпроси, поеми отново пилотирането и ме остави аз да разговарям с тия глупаци на земята.

Ансън Харис дръпна напред облегалката на креслото.

Щом като желаеш, аз съм готов. Заповядай!

Димирест остави щурвала и се пресегна към микрофона. Чувстваше се по-добре, по-сигурен, по-уверен след взетото решение. Но сега му предстояха по-неотложни неща. Нарочно заговори остро и предизвикателно:

— Чикаго, говори капитан Димирест от Полет 2 на „Транс Америка“. Чувате ли ме вие, долу, или сте глътнали приспивателни хапчета и никакви ви няма!

— Тук е центърът в Чикаго. Слушаме ви, капитане. Всички сме на поста си — в гласа на диспечера се долавяше укор, но Димирест не му обърна внимание.

— Защо тогава не предприемете нещо? Самолетът е в опасност. Трябва ни помощ.

— Почакайте за миг, моля!

Последва пауза, после заговори нов глас:

— Говори главният диспечер на чикагския център, капитане. Чухме последната ви фраза. Моля, разберете, че правим всичко, което е във възможностите ни. Още преди да ви поеме нашият център, десетина души работеха да разчистват трасе за вас и продължават да работят. Ползвате се с предимство, имате чиста радиовръзка и свободно и пряко трасе до „Линкълн“.

— Това съвсем не е достатъчно! — изкрещя Димирест. Помълча малко и продължи: — Обръщам се към главния диспечер, слушайте ме внимателно. Прекият курс до „Линкълн“ не ни облекчава, ако ще трябва да кацаме на две-пет или на коя да е друга писта освен три-нула. Не ми казвайте, че три-нула е блокирана. Чух го вече и знам защо. Моля, запишете си какво ще ви кажа и се постарайте онези на „Линкълн“ също да го проумеят: самолетът е тежко натоварен. Ще кацнем с голяма скорост. На всичкото отгоре корпусът с пробит, стабилизаторът е повреден, тримерите също; и на кормилната система не може да се разчита. Ако ни принудят да кацнем на две-пет, самолетът ще се разбие извън пистата и след по-малко от час ще обират оттам трупове. Така че обадете се на „Линкълн“ и ги накарайте нещо да направят. Все ми е едно как ще постъпят. Ако искат, нека взривят това, което блокира пистата — но на нас ни трябва три-нула. Ясно ли ви е?

— „Транс Америка“, Полет 2, разбрах ви отлично — гласът на главния диспечер звучеше все така невъзмутимо, но с малко повече топлинка в него. — Ще предадем съобщението ви до „Линкълн“.

— Браво! Имам още едно съобщение. Този път до Мел Бейкърсфелд, генералния директор на летището. Предайте му предишното съобщение и добавете следното, лично от неговия шурей: „Ти забърка тази каша, кучи сине! Не ме послуша, като ти говорех за застраховките на летището! Сега си длъжен заради мене и всички хора на борда да размърдаш задника си и да очистиш три-нула!“

Този път в гласа на главния диспечер се чувстваше недоумение:

— „Транс Америка“, Полет 2, записахме вашето съобщение. Капитане, държите ли да използвате точно тези изрази?

— Чикаго! — гневно извика Димирест. — Моля ви, употребете точно тези изрази. Нареждам ви да предадете съобщението незабавно, ясно и дословно!




1   ...   29   30   31   32   33   34   35   36   37


©netref.ru 2017
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет