Летище артър хейли част първа



жүктеу 5.63 Mb.
бет5/37
Дата02.05.2016
өлшемі5.63 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   37
: download -> version
version -> Оқушылардың орта буынға бейімделуі барысында жүргізген жұмыстар туралы анықтама. қазан 2014ж
version -> Қазақстан тарихы бойынша Ұбт шпаргалкалары а а. Иманов көтерiлiс отрядтарын қаруландыру үшiн – қару-жарақ шығаруды ұйымдастырды
version -> Дома на окне пылился светильник со сломанным абажуром
version -> Қыс Қыстың ақ бояуы Көрпеге жер оранды Балалар ойнап далада Сырғанаққа тояды Ақ мамық қарды жер Балалар ойнап күлуде Мұзайдында сырғанап Астана
version -> Абай Құнанбайұлы
version -> Mұхтар Омарханұлы Әуезов
version -> Сабақ Қазақтың ұлттық ою түрімен құрлық суын бейнелеу
version -> Қазақ әдебиеті пәнінің негізгі мектепте оқытылу нысаны қазақ әдебиетінің үлгілері Басқа ұлт өкілдерінің қазақ халқының мәдениетін, әдебиетін, өнерін, тілін т б

5


След като се раздели с Таня, Мел Бейкърсфелд взе асансьора и се спусна в подземния гараж. Неговата служебна радиофицирана кола с прегорял жълт цвят на горчица се намираше в специална гаражна клетка.

Мел изкара колата и бурята връхлетя върху него точно там, където изходът на сградата се съединяваше с перона на чакащите самолети отвън. Сняг и вятър диво зашибаха предното стъкло. Чистачките презглава се мятаха напред-назад, но не смогваха да се справят с гъстия сняг. През леко открехнатия прозорец се втурнаха леден вятър и рояк снежинки. Мел бързо го затвори. Преходът от топлия уют на аерогарата към зловещата виелица на нощта бе ужасно мъчителен.

Непосредствено пред него се виждаха чакащите за излитане самолети. И в кратките проблясъци сред снежната завеса, когато вихърът яростно понасяше снега и го захвърляше около сградата във вихрушка, Мел забеляза насядалите пътници през осветените прозорци на самолетите. Явно няколко самолета бяха готови за излитане. Те чакаха команда от кулата да включат двигателите си. По-нататък по пистите и по летателното поле той различи мъглявите очертания и навигационните светлини на току-що кацнали машини, чиито мотори още ревяха. Задържаха ги на определено място, което пилотите наричаха „наказателно поле“, и щяха да чакат така, докато се освободят места на перона. Несъмнено същото бе положението и пред останалите седем изхода на аерогарата.

Радиото в колата на Мел, настроено сега на честотата на наземния диспечерски пункт, изпука:

— „Истърн“ 17 на „Линкълн“ контрола — разнесе се гласът на един от диспечерите — разрешавам полет за писта две-седем. Настройте се на честотата на полета.

Радиото изпука от атмосферни смущения.

— Тук „Истърн“ 17. Прието.

Един по-силен глас заграчи раздразнено:

— „Линкълн“, говори „Пан Американ“ 54 от пътека за рулиране към писта две-пет. Точно пред мене има една двумоторна костенурка — частна „Чесна“. Натискам спирачки да не я смачкам.

— „Пан Американ“ 54, стоп! — Мигновена пауза и отново гласът на диспечера — „Чесна“ 73! Говори наземния диспечер. Свърни в първата пресечка вдясно и остави „Пан Американ“ да мине.

Най-неочаквано долетя приятен женски глас:

— Наземен диспечер от „Чесна“ 73. Завивам. Минавай „Пан Американ“, мечка такава!

Кикот. Отново глас:

— Благодаря ти, котенце. Начерви си устничките, докато чакаш да мина.

Гневният глас на диспечера:

— Кулата на всички самолети! Ограничавайте се само в служебни разговори!

Диспечерът е нервен, мислеше си Мел, това личи независимо от рутината на професионалната сдържаност. А нима можеше човек да остане спокоен в такава бурна нощ, при такова затормозено движение? Мел с тревога си спомни за своя брат Кийт, който седеше в радарната и приемаше самолети от запад, от най-претовареното направление.

Разговорите между кулата и самолетите не спираха, без нито миг промеждутък. Мел изчака да завърши един разговор и натисна бутона си:

— Наземен диспечер, говори кола номер едно. Намирам се на изход 65 и тръгвам към писта три-нула, мястото на затъналия 707.

Изчака, докато диспечерът даде инструкции за рулиране на два току-що приземили се самолета.

— Кулата на кола номер едно. Прието. Следвай „Еър Канада“ ДС–9, който тръгва да рулира точно пред вас. Спрете преди писта две-едно.

Мел потвърди. Видя самолета на „Еър Канада“, който в този момент бавно тръгваше откъм изхода на аерогарата — неговата грациозна висока опашка изящно се поклащаше над изсечения му силует.

В района на перона Мел караше много внимателно и се оглеждаше за „въшките“ — както хората от летището наричаха гъмжилото от разни превозни средства около самолетите на площадката. Освен обичайните днес около самолетите се въртяха и „черешоберачки“ — камиони с високи подвижни платформи със стоманени ребра. От тези платформи обслужващият персонал се катереше, за да почисти снега от крилата на самолетите и да ги поръси с гликол, което забавяше обледеняването им. Тези хора се бяха превърнали в снежни човеци.

Мел рязко натисна спирачки, за да избегне един засилил се санитарен камион, който бързаше да се освободи от своя тон и половина ароматичен товар, изпомпан от тоалетните на самолетите. Този товар се изхвърляше в специална машина в отделна сграда — нещо, което другите летища не практикуваха — и оттам се отвеждаше в градската канализация. В повечето случаи тази система работеше ефикасно, но понякога пътниците се оплакваха от изчезнали изкуствени челюсти, портмонета, портфейли и дори обувки, неволно изпаднали в самолетните тоалетни. Тогава товарът трябваше да се пресява и всеки се надяваше, че изчезналият предмет ще се намери скоро.

Даже и да мине без инциденти, Мел си мислеше, тази нощ ще бъде тежка за санитарните екипи. Управата на летището знаеше от опит, че при влошаване на времето тоалетните нужди на земята и във въздуха се увеличаваха. Дали някой знае, чудеше се той, че санитарните инспектори на летищата получаваха ежечасни сводки за времето, съобразно които планираха интензивността на почистването и зареждането на тоалетните.

Реактивната машина на „Еър Канада“, след която се движеше, излезе от зоната на аерогарата и увеличи скоростта си. Мел натисна газта, за да не изостава. Чистачките не смогваха да изгребат снега и той се движеше почти слепешката — единствените му ориентири бяха светлините на опашката на ДС-9. В огледалото успя да различи силуета на друг огромен реактивен самолет, който вървеше по петите му. По радиото се разнесе предупредителният глас на наземния диспечер:

— „Еър Франс“ 4-0-4 между вас и „Еър Канада“ има служебен автомобил.

Чак след четвърт час Мел успя да стигне до пресечката на писта три-нула и пътеката за рулиране, където бе заседнал мексиканският боинг. Едва се бе измъкнал от потока рулиращи машини, които се насочваха за излитане към другите две активно използвани писти.

Мел спря и излезе от колата. Тук, в безлюдието и мрака, бурята изглеждаше още по-свирепа. Вятърът свистеше и виеше по пустата писта. Няма да се изненадам, мислеше си Мел, ако в нощ като тая се появят вълци. Някаква призрачна фигура се насочи към него.

— Вие ли сте, мистър Патрони?

— Не. Но Патрони е на път. — Мел трябваше да крещи, за да надвие воя на вятъра.

Другият се приближи. Беше загърнат в шуба, но лицето му бе посиняло от студа.

— Ще се радвам да пристигне, сър, но да ме вземат дяволите, ако знам, би ли могъл нещо да направи. Какво ли не опитахме, за да изтеглим това чудовище. — Той махна с ръка към чернеещото се туловище на самолета. — Заседнал е яко.

Мел се представи и попита с кого разговаря.

— Казвам се Инграм, сър. Старши техник на „Аерео Мексикан“. Как ми се иска в тоя час да съм на друга работа.

Разговаряйки, двамата се приближиха към затъналия Боинг 707, инстинктивно търсейки убежище под крилата и корпуса му. Под огромния търбух ритмично мигаше червената аварийна лампичка. В нейните отражения Мел можа да различи дълбоката кал под снежната покривка, където колесниците бяха здраво затънали. По пистата и по пресичащата я пътека за рулиране като разтревожени роднини се бяха струпали камиони и обслужващи машини, цистерна с гориво, пощенски фургон, фургон за багажи, два автобуса за екипажа и един боботещ генератор.

Мел вдигна яката на палтото си.

— Тази писта ни трябва на всяка цена, и то час по-скоро. Какво предприехте до този момент?

— През последните два часа — докладва Инграм — от аерогарата докараха старомодни стълби и смъкнаха по тях пътниците. Бавна и трудна работа, защото, където стъпиш, затъваш, а после мястото се заледява. Двама механици смъкнаха на ръце една възрастна дама. Увити в одеяла, бебетата и децата си ги подаваха от ръка на ръка. После върнахме пътниците в аерогарата, придружени от стюардесите и втория пилот, а капитанът и първият пилот останаха на борда.

— Опитвахте ли се да го изтеглите, след като снехте пътниците?

— Два пъти включвахме двигателите. Командирът ги пускаше с всичка сила. Но не можа да го изтегли. Май затъна още по-дълбоко.

— А сега с какво се занимавате?

— Отнемаме от товара, може би това ще помогне. Цистерните изсмукаха повечето гориво, а това не е малко, тъй като беше зареден догоре преди полета. Свалихме багажа и освободихме товарните помещения. Върнахме чувалите с пощата обратно в пощенския камион.

Мел кимна. Пощата при всички случаи щеше да замине. Пощенското отделение към летището следеше и спазваше разписанията до минутка. В случай на закъснение пощенските чиновници незабавно прехвърляха пощенския товар от един рейс в друг. Така че пощата от заседналия самолет щеше да пристигне далеч по-рано от пътниците. Най-много след половин час щеше да тръгне с друг самолет, макар и по заобиколен маршрут.

— Извикахте ли всички на помощ? — попита Мел.

— Да, сър. Тук е цялата бригада на „Аерео Мексикан“-дванадесет човека. Половината от тях сега се греят в автобуса. Може би на Патрони ще са му необходими повече хора, не знам какво мисли да прави. — Инграм се извърна и мрачно огледа смълчания самолет. — Но ако ме питате, работата ще се проточи, ще ни трябват мощни кранове, крикове и може би пневматични възглавници да повдигнат крилата. Те ще пристигнат чак заранта. И сигурно ще отиде утре целият ден.

— Нито утре, нито дори тази нощ — остро отсече Мел. — Пистата трябва да бъде освободена… — Той спря изведнъж и потръпна от неясно предчувствие. То бе силно и ненадейно, тайнствено и зловещо, че Мел дори се изплаши.

По цялото му тяло преминаха тръпки. Какво бе това? Нищо особено, опита се да се успокои, от времето е — свиреп вятър пронизваше и гонеше из полето вихрушки сняг. Но странно, скоро беше излязъл от колата, а тялото му сякаш привикна със студа.

От срещуположната страна на аеродрума, надвивайки воя на вятъра, долиташе, ревът на реактивните двигатели. Грохотът нарастваше в кресчендо и рязко затихваше, щом самолетът се отделеше от земята. После това се повтаряше отново и отново. Значи, там всичко беше наред.

А тук?


Ето на, пак — за момент отново го обхвана предчувствието. Просто секундна интуиция, мигновен усет, предусещане за надигаща се опасност. Разбира се, на тези неща не биваше да обръща внимание: импулсът, предусещането нямаха място в прагматичните дела. Наистина, веднъж, преди много, много години, той изпита съвсем същото чувство — обхвана го убеждението, че нещо неизбежно се заражда, разраства и води до гибелен, непредсказуем край. Мел си припомни този край, този жесток край, който той не успя да предотврати…

Погледна отново към боинга. Сега целият бе засипан и дори контурите му взеха да се губят. И все пак здравият разум му говореше, че освен задръстването на пистата и неудобството от излитането на самолетите над Медоууд, на летището нищо тревожно не се беше случило. Неприятности с боинга имаше, но без пострадали и без големи щети, с една дума, нищо особено.

— Да отидем в колата ми — обърна се той към техника на „Аерео Мексикан“. — Ще се свържа по радиото да разбера какво става.

Междувременно си спомни, че вероятно Синди вече нетърпеливо го очаква в града.

Мел бе оставил отоплението в колата да работи и вътре бе приятно топличко. Инграм изръмжа от удоволствие. Разкопча палтото си, наведе се напред и протегна вкочанясалите си ръце към струята топъл въздух.

Мел превключи радиото си на честотата на службите по поддържането.

— Щабът на снегопочистването на кола номер едно. Дани, аз съм в блокираната част на писта три-нула. Звънни на „ТУА“ и попитай какво става с Джо Патрони. Къде се намира? Кога ще пристигне? Край.

Гласът на Дани Фароу ясно прокънтя в говорителя:

— Кола номер едно на щаба на снегопочистването. Прието. Мел, обади се жена ти.

Мел отново натисна бутона:

— Остави ли някакъв телефон?

— Да.


— Дани, моля те, позвъни й. Обясни й, че за съжаление малко ще се забавя. Но първо провери какво става с Патрони.

— Ясно. Почакай така.

Радиото замлъкна. Мел бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади кутия „Марлборо“. Предложи цигара на Инграм.

— Благодаря.

Запушиха, наблюдавайки мълчаливо чистачките на предното стъкло, които яростно се мятаха напред-назад.

— Там горе — и Инграм кимна с глава към осветената кабина на мексиканския самолет — капитанът, тоя кучи син, вероятно лее сълзи в сомбрерото си. Отсега нататък няма да откъсва очи от сините водещи светлини на пилотката, сякаш са свещи на олтар.

— Вашите екипи по поддържането от мексиканци ли са, или от американци?

— Всички сме американци. Само работяги като нас биха се мъчили в такова отвратително време. Знаете ли за къде трябваше да лети този самолет?

Мел поклати глава.

— За Акапулко. Преди този случай бях готов шест месеца да постя, за да отида дотам. — Старшият техник се изсмя. — Представяте ли си — настаняваш се удобно в самолета, отпускаш се и после изведнъж те смъкват в тая кал. Да бяхте чули само как проклинаха пътниците, особено жените. Научих някои нови думички тая вечер.

Радиото отново изпука:

— Кола номер едно на щаба по снегопочистването — чу се Дани Фароу. — Говорих с „ТУА“ за Джо Патрони. Те са в радиовръзка с него, но той стои насред пътя. Движението по шосето е задръстено. Ще се забави още поне час. Предал е указания. Разбираш ли ме?

— Всичко е ясно. Да чуем указанията — каза Мел.

— Патрони се тревожи самолетът да не затъне още по-дълбоко. Казва, че това лесно може да стане. Така че, ако хората на „Аерео Мексикан“ не са напълно уверени в успеха на действията си, по-добре да не предприемат нищо, докато не дойде Патрони.

— Какво ще кажат хората на „Аерео Мексикан“ за това? — Мел се обърна към Инграм.

— Нека Патрони прави каквото ще. Ние ще чакаме — отвърна старшият техник.

— Разбрахте ли ме? Ясно ли е? — попита Дани Фароу.

Мел натисна отново бутона.

— Ясно.

— О’кей. И още нещо. „ТУА“ ще изпрати допълнително бригади на помощ. Ах, Мел, жена ти се обади отново. Предадох й думите ти. — Мел усети, че Дани се колебае да говори открито от неудобство, че всички, които са на същата честота, ще чуят разговора им.

— Какво, не остана ли доволна? — попита Мел.

— Като че ли не — последва секундно мълчание. — Няма да е зле ти да й се обадиш по телефона, когато имаш възможност.

Нямаше и съмнение, че Синди е била доста язвителна с Дани, но той от лоялност не го спомена.

А явно със затъналия боинг на „Аерео Мексикан“ нищо не можеше да се направи, докато не пристигне Джон Патрони. Съветът му да не напъхат самолета още по-надълбоко беше разумен. Инграм си нахлузи дебели ръкавици и отново закопча палтото си.

— Благодаря ви за топлината.

Излезе в снежната виелица и бързо хлопна вратата зад себе си. Мел го видя как си проправя път сред високите преспи към струпалите се около боинга превозни средства.

По радиото щабът разговаряше с центъра по снегопочистването. Мел изчака разговорът им да завърши и натисна бутона:

— Тук е кола номер едно, Дани. Тръгвам към бригада „Анаконда“.

Той внимателно потегли напред, като се взираше за пътя си в снежната вихрушка и мрака, сред който проблясваха само раздалечените светлини на стартовите писти.

Бригадата „Анаконда“, челен отряд и ударното звено на снегопочистването, в момента се намираше на писта едно-седем вляво. Нека сам да се уверя, мислеше си мрачно Мел, дали злонамереният доклад на авиокомисията по снегопочистването на капитан Димирест съдържа някаква истина, или е продиктуван от чиста злоба.




1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   37


©netref.ru 2017
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет