Летище артър хейли част първа



бет7/37
Дата02.05.2016
өлшемі5.63 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   37

7


Бушуващият студен вятър все така вилнееше и носеше гъстия тежък сняг над летището.

Мел Бейкърсфелд трепереше в колата си. Движеше се към писта едно-седем вляво, която току-що бе почистена от снегорините. Дали треперя от студ, мислеше си Мел, от предчувствието за някаква беда, или от човъркащата болка в крака, която не му позволяваше да забрави старата си рана?

Кракът му бе пострадал преди шестнадесет години край бреговете на Корея, когато Мел служеше във военноморската авиация и летеше със самолетоносача „Есекс“. Цели дванадесет часа преди излитането (и сега си спомняше ясно) го мъчеше предчувствието за някаква беда. Това не беше страх — той, както всички останали, беше свикнал със страха; по-скоро бе го обзело някакво убеждение, че нещо съдбовно, нещо фатално и неизбежно се надигаше срещу него. На следния ден в схватката с МИГ-15 самолетът на Мел Ф9Ф-5 бе прострелян над морето.

Мел самият не беше ранен и успя да планира донякъде, но лявото му стъпало попадна под педала, който заяде, и не можеше да го измъкне. Самолетът бързо потъваше — Ф9Ф–5 имат свойството да потъват като тухла. Мел измъкна от чантата с медикаментите един ловджийски нож и започна отчаяно, диво да реже по педала и по крака си. Неизвестно как, като по чудо във водата кракът му се освободи. С адска болка, полуудавен, Мел изплува на повърхността.

 

 

Цели осем часа се бе носил по вълните и когато го откриха, беше в безсъзнание. По-късно чак узна, че бил си прерязал сухожилията в предната част на глезена и стъпалото висеше от крака му почти в права линия.



След време военните лекари във флота излекуваха стъпалото му, но оттогава Мел не бе летял като пилот. От време на време болката се възвръщаше, напомняйки му, че и в много други случаи предчувствието му за беда никога не го е лъгало. Същият инстинкт го предупреждаваше и сега за надвиснала над него угроза.

Като караше с повишено внимание и полагаше усилия да не обърка пътя в мрака и слабата видимост, Мел наближи писта едно-седем, ляво. Върху тази писта Ръководството на въздушното движение щеше да насочи самолетите, щом вятърът измени посоката си, а съдейки по прогнозата, това нямаше да се забави.

В момента на летището функционираха само две стартови писти: две-пет и едно-седем, вдясно. Летище „Линкълн“ разполагаше общо с пет писти. През последните три дни и нощи те представляваха предните позиции в жестоката битка с бушуващата буря.

Най-дългата и най-широката от петте беше писта три-нула, сега блокирана от мексиканския боинг. (Ако вятърът се промени и ако самолетите пристигат от обратната посока, ще може да се използва и писта едно-две. Цифрите означаваха положение на компаса от 300 и 120 градуса.) Пистата беше дълга почти две мили и широка колкото един уличен квартал. Дори на летището се шегуваха, че от единия й край другият не се вижда заради кръглата форма на Земята.

Всяка от останалите писти беше около половин миля дълга и значително по-тясна.

Откакто започна бурята, без нито минутка прекъсване всички писти бяха изринати от снега, почистени, пометени и покрити с пясък. Ревящите дизелови машини, закупени за седем хиляди долара, спираха само за презареждане или за смяна на обслужващия персонал. Този тежък, къртовски труд оставаше незабелязан за пътниците, тъй като никой самолет не излизаше на прясно почистена писта, преди специална комисия да инспектира почистената повърхност и да се произнесе, че пистата е безопасна и годна за ползване. Изискванията бяха педантично строги. Само сантиметър киша и около пет сантиметра пухкав сняг — това бе максимумът, който можеше да остане по пистите, използвани от реактивни самолети. Всеки сантиметър отгоре можеше да се всмуче от двигателите и да затрудни действието им.

Жалко, мислеше си Мел Бейкърсфелд, че трудът на бригадите по снегопочистването остава незабелязан за обществото. А работата им представляваше внушително и вълнуващо зрелище. Дори сега, сред бурята и мрака, боботещите машини правеха поразително впечатление. Гигантски каскади от сняг се издигаха на около четири-пет метра височина. Те искряха под лъчите на фаровете и хвърляха преливащи се отблясъци, докоснати от светлината на двадесетте сигнални лампи, които се въртяха на покрива на снегоразчистващите машини.

Авангардната снегоразчистваща бригада беше известна под името „Анаконда“.

Тя си имаше глава, опашка, туловище и придружаваща свита и се движеше по пистите отмерено и плавно, като в танцувален ритъм.

Най-отпред вървеше водачът на конвоя — старши техник с жълт автомобил, яркожълт, както всички автомобили и машини на бригадата. Този водач определяше ритъма на работа — обикновено доста бърз. В колата си имаше две радиостанции и поддържаше непрекъсната връзка с щаба по снегопочистването и с кулата. Със система от светлини той сигнализираше на следващите го коли — зеленото означаваше „ускори темпото“, жълтото — „задръж на място“, червеното — „забави ритъма“, а мигащо червено — „стоп“. Той разполагаше с най-детайлна карта на целия летищен комплекс и знаеше точно къде се намира дори в непрогледна нощ като тази.

След водача на конвоя — също както концертмайсторът следва своя диригент — вървеше снегорина номер едно: един гигантски „Ошкош“ с огромен нож отпред и друг — встрани. Малко вдясно зад снегорина номер едно следваше снегорина номер две, която загребваше изринатото от предния, сама разчистваше още по-широка ивица и отхвърляше събраната снежна маса още по-встрани.

След тях вървеше „Сноубласт“ — шестстотин ревящи конски сили. Един „Сноубласт“ струва шестдесет хиляди долара и представлява „кадилакът на снегоразчистването“. С мощни помпи той изсмукваше снега, изринат от двете снегорини, и го трупаше на исполински каскади отвъд пределите на пистата. Във втори ешелон по-вдясно следваха още две снегорини и един „Сноубласт“.

След снегорините и „Сноубласта“ идеха изравнителите — автогрейдери по пет на линия с ножове, те изтъргваха всички неравности, останали след снегорините. Зад ножовете имаше въртящи се четки, всяка около пет метра широка със самостоятелно дизелово захранване. Четките измитаха пистата като с чудовищна метла.

После идеха колите с пясъка. Там, където единадесетте машини бяха изчистили, настъпваха трите тежки самосвала с товар от 15 кубически метра всеки и равно разстилаха пясъка.

Пясъкът беше специален. Навсякъде около летището, по пътищата и шосетата и улиците към пясъка се прибавяше и сол, за да ускори разтопяването на леда. Но солта никога не се използваше за авиопистите. Солта разяжда метала, скъсява живота му, а към самолетите се отнасяха с повече грижа, отколкото към автомобилите.

Най-отзад в бригадата „Анаконда“ вървеше „опашката Чарли“, младши техник с друг автомобил. Той следеше да не се нарушава редът на линията и да подканва изоставащите. Поддържаше радиовръзка с водача на конвоя, който често пъти не се виждаше в мрака и снега.

А зад него следваше „антуражът“ — една резервна снегорина, в случай че някоя от действуващите излезе от строя, сервизен камион с техници и монтьори, цистерни с гориво за бензинови и дизелови двигатели, а също и извиканата на определени моменти по радиото кола с кафе и топли понички.

Мел натисна газта, изпревари „антуража“ и се изравни с колата на младшия техник. Пристигането му се забеляза веднага. „Мистър Бейкърсфелд се присъедини към нас“ — предадоха по радиото на водача на конвоя.

„Анаконда“ напредваше бързо — с четиридесет мили в час, вместо обичайните двадесет и пет. Водачът бе ускорил темпото вероятно поради очакваната промяна във вятъра и необходимостта от незабавната подготовка на пистата. Като превключи на вълната на наземните служби, Мел чу гласа на водача, който докладваше на кулата:

— …Вървим по едно-седем, ляво, приближавам пресечката с писта две-пет. Разпоредете почистване на пресечката.

Писта две-пет беше една от най-активните.

— Говори неземният диспечер! Водачът на „Анаконда“! Спрете на пресечката. Очакваме всеки момент приземяването на още два самолета. „Анаконда“ не бива, повтарям, НЕ БИВА да пресича пистата. Потвърдете!

Гласът от кулата беше умоляващ. Там горе добре разбираха какво значи да спреш носещата се напред „Анаконда“, и после отново да я подкараш. Но приближаващите се самолети без съмнение се готвеха за сляпо кацане, само по уреди, и то един след друг. В нощ като тази само при отчайващо екстрени обстоятелства диспечерът би могъл да накара пилотите отново да наберат височина и да направят още един кръг във въздуха.

Мел видя как пред него червените светлини пламнаха и властно замигаха. „Анаконда“ намали скорост и спря.

Младшият техник, един жизнен млад негър, скокна от колата и се приближи към Мел. Щом отвори вратата му, вятърът се втурна вътре, но само се усещаше, а не се чувстваше от оглушителния рев на работещите на празен ход дизелови двигатели. Техникът доближи устни до ухото на Мел:

— Е, мистър Би, защо не тръгнете с нас? Едно от момчетата ще се грижи за колата ви!

Мел се усмихна. Из пялото летище знаеха какво удоволствие му доставя в свободно време да се вози и дори да манипулира с тежките моторизирани съоръжения. Защо пък не? — реши той. Нали бе дошъл да провери как върви снегопочистването и дали има право критичният доклад на Върнън Димирест. Явно докладът бе напълно неоснователен, работата вървеше отлично. Може би няма да е зле да остане още няколко минути и да наблюдава нещата по-отблизо.

Той кимна в знак на съгласие и извика:

— О’кей, ще се кача на втория „Сноубласт“.

— Отлично, сър!

Младият техник със силен фенер в ръка и прегърбен под напора на вятъра поведе Мел край застиналите самосвали с пясък и грейдерите с четките. Мел забеляза как тънък слой сняг моментално бе покрил току-що почистената писта. От задния сервизен камион изскочи човек и бързо затича към колата на Мел.

— Побързайте, мистър Би, спирането ще е за кратко.

Младият негър светна с фенера и освети кабината, докато Мел се изкачи. Шофьорът отвори и Мел се вмъкна вътре. Докато се качваше, болният му крак непоносимо го сви, но нямаше време да изчака болката да отмине. Отпред червените светлини вече се смениха със зелени, по всяка вероятност двата самолета се бяха приземили и отминали пресечката. „Анаконда“ трябваше да се изтегли от пресечката преди следващото кацане, което предстоеше само след една-две минути. Мел хвърли поглед назад и видя как младият негър спринтираше към своята „опашка Чарли“.

„Сноубластът“ потегли, набирайки скорост с глух, гърлен рев. Шофьорът погледна косо Мел, който се отпусна в меката тапицирана седалка до него.

— Здравейте, мистър Бейкърсфелд!

— Как си, Уил? — Шофьорът на машината иначе работеше като счетоводител на летището. Мел го позна веднага.

— Отлично, сър. Само че съм малко уморен.

Той старателно спазваше дистанцията с предните две снегорини, чиито въртящи се светлини едва се забелязваха. Грамадните ножове на „Сноубласта“ загребваха снега, помпите го всмукваха и го изхвърляха отзад, като бяла аркада, която падаше извън пределите на пистата.

Кабината на „Сноубласта“ сякаш беше капитански мостик. Шофьорът държеше леко кормилото като кормчия. Множество лостове блестяха в тъмнината пред него. Кръглите скоростни чистачки — също като на кораб — обираха полепналия сняг и откриваха прозорчета с ясна видимост пред очите на шофьора.

— Струва ми се, че всички са уморени — каза Мел. — Но няма да трае дълго.

Стрелката на спидометъра пред него се покачваше — двадесет и пет, тридесет, после тридесет и пет. Мел се огледа наоколо от удобната си позиция, почти в средата на „Анаконда“. Виждаха се светлините и очертанията на останалите машини. Със задоволство забеляза, че редът беше безупречен.

Ако подобна свирепа буря бе връхлетяла преди няколко години, летищата щяха да бъдат напълно закрити. Сега това не става, защото наземната техника — вярно само в тази област — догони постиженията във въздуха. Но за колко от останалите сфери в авиацията можеше да се каже същото? За твърде малко, мрачно си мислеше Мел.

— Е, разбира се — продължи шофьорът, — за мен това е разнообразие, вместо да седя над сметачната машина. Колкото по-дълго работя тук, толкова повече допълнително ще изкарам. — Той натисна някакъв лост и кабината се наклони напред, за да провери остриетата на ножа. С помощта на друг лост той изравни ножовете и върна кабината в нормалното й положение. — Знаете, че това не ми е работата, мистър Бейкърсфелд. Тук съм доброволец. Но ми харесва. В тая работа има нещо… — Той се поколеба. — Не знам какво.

— Нещо стихийно, близко до природата? — подсказа му Мел.

— Точно така — шофьорът се разсмя. — Снегът ме прави щастлив.

— Е, Уил, не вярвам да е така.

Мел се наклони напред и се вгледа в неспирно работещата „Анаконда“ пред себе си. Наистина тук всичко беше като стихия. Или по-точно казано, сред самотата на огромния аеродрум човек добива чувството, че е по-близко до авиацията, до истинската авиация, която в най-прост смисъл представлява човек, изправен срещу стихиите на природата. А когато седиш прекалено дълго в аерогарите и кабинетите на летището, неминуемо загубваш това чувство. Може би всеки един от нас, от ръководния състав на летището, мислеше си Мел, трябва от време на време да застава на края на пистата и вятърът да го брули в лицето. Това ще ни помогне да различим основното от несъщественото. Дори мозъците ни ще се проветрят.

Преди години, когато искаше да помисли, да обсъди някои неща спокойно и сам със себе си, той често излизаше на аеродрума. Не искаше да върши това тази вечер, но се усети, че отново е потънал в мисли, в разсъждения и прогнози за бъдещето на летището и за своето собствено бъдеще.



Каталог: download -> version
version -> Оқушылардың орта буынға бейімделуі барысында жүргізген жұмыстар туралы анықтама. қазан 2014ж
version -> Қазақстан тарихы бойынша Ұбт шпаргалкалары а а. Иманов көтерiлiс отрядтарын қаруландыру үшiн – қару-жарақ шығаруды ұйымдастырды
version -> Дома на окне пылился светильник со сломанным абажуром
version -> Қыс Қыстың ақ бояуы Көрпеге жер оранды Балалар ойнап далада Сырғанаққа тояды Ақ мамық қарды жер Балалар ойнап күлуде Мұзайдында сырғанап Астана
version -> Абай Құнанбайұлы
version -> Mұхтар Омарханұлы Әуезов
version -> Сабақ Қазақтың ұлттық ою түрімен құрлық суын бейнелеу
version -> Қазақ әдебиеті пәнінің негізгі мектепте оқытылу нысаны қазақ әдебиетінің үлгілері Басқа ұлт өкілдерінің қазақ халқының мәдениетін, әдебиетін, өнерін, тілін т б


Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   37


©netref.ru 2019
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет